Оливия невярващо огледа стаята. Не беше се обаждала на ФБР, нали така? Само беше репетирала обаждане във ФБР. Дали се бяха усъвършенствали дотолкова, че да четат хорските мисли по телефона? Едва ли. ЦРУ може би, но не и ФБР. Седна на леглото. Твърдо не. Единственият човек, който знаеше за намерението й да им се обади, беше Кейт.
Оливия яростно тракаше по клавишите, записваше толкова от историята за кандидат-звездите, колкото можеше да скалъпи за краткото време, преди да я уволнят с ритник. На всеки няколко минути влизаше в документ, наречен: Кейт: ЯРОСТ: ОТНОСНО ИЗЛИВАНЕ НА ГНЕВА и изливаше гнева си.
„Не мога да повярвам, че ме прекара така. Мислех, че приятелството ни се гради върху доверие и лоялност и…“
Още три абзаца от историята за кандидат-звездите. И пак в Кейт: ЯРОСТ: ОТНОСНО ИЗЛИВАНЕ НА ГНЕВА:
„Кейт, надявам се, че не правя несправедливи умозаключения, но не разбирам…“
Пак материала за кандидат-звездите. Кейт: ЯРОСТ: ОТНОСНО ИЗЛИВАНЕ НА ГНЕВА, този път по-умерено: „Слушай, шибана кучко, как, по дяволите, се осмеляваш да ме закопаваш, като им донасяш, че съм се обаждала на шибаното ФБР, когато изобщо не съм, ти, шибана…“
Обратно към статията. Натрака последния абзац и я прочете от начало до край. Нанесе някои поправки, пусна проверката на правописа, натисна „изпращане“ и ритна крака на писалището.
Не беше справедливо. Не беше справедливо. В момент на сляпа ярост вдигна телефона и набра домашния номер на Кейт. Беше на телефонен секретар, но тя реши да си излее душата.
— Здрасти, аз съм. Слушай, „Елан“ току-що се обади да ме уволни, задето съм се обаждала на ФБР за Ферамо. Не съм се обаждала на ФБР. Единственият човек, който знаеше, че изобщо съм мислила за обаждане във ФБР, си ти. Не мога да повярвам, че просто си искала да ми издърпаш историята от ръцете, затова можеше, можеше…
Гласът на Оливия секна. Беше дълбоко, дълбоко наранена. Затвори телефона и седна на възглавницата на пода, замига и изтри една сълза с юмрука си. Дълго гледа пред себе си с трепереща долна устна, после отиде до бежово-зеления си сак, извади старо измачкано парче хартия, разгърна го внимателно и седна на възглавницата с него.
Житейски правила на Оливия Джаулс
1. Никога не се паникьосвай. Спри, дишай дълбоко, мисли.
2. Никой не мисли за теб. Всички мислят за себе си, също като теб.
3. Никога не променяй цвета на косата и прическата си преди важно събитие.
4. Нищо не е нито толкова добро, нито толкова лошо, колкото изглежда.
5. Постъпвай така, както искаш да постъпват с теб, напр. „Не убивай“.
6. По-добре да купиш едно скъпо нещо, което харесваш истински, отколкото няколко евтини, които харесваш горе-долу.
7. Нищо на света не е важно. Ако се разстроиш, задай си въпроса: „Има ли това някакво значение?“
8. Ключът към успеха се крие в начина на съвземането ти след провал.
9. Бъди честна и мила.
10. Купувай само дрехи, които те карат да затанцуваш с тях.
11. Доверявай се на инстинктите си, а не на свръхактивното си въображение.
12. Когато си съсипана от някаква катастрофа, провери дали наистина е катастрофа по следния начин: а) мисли да върви по дяволите; б) погледни откъм добрата й страна, а ако това не свърши работа, погледни откъм смешната й страна.
Ако нищо от гореспоменатото не свърши работа, може наистина да е катастрофа, тъй че вж. точки 1 и 5.
13. Не очаквай светът да е сигурно място, а животът — справедлив.
14. Понякога просто се пусни по течението.
Най-отдолу следваше съветът на Елси:
15. Не съжалявай за нищо. Помни, че като се вземе предвид коя си и състоянието на света в момента, не би могло да ти се случи нищо друго. Единственото, което можеш да промениш, е настоящето, затова се учи от миналото.
И практическото приложение на Оливия на това правило:
16. Ако започнеш да съжаляваш за нещо и да мислиш: „Трябваше да направя…“, винаги добавяй: …само че в такъв случай можеше да ме прегази камион или да ме взриви японско торпедо.
Нищо не е толкова добро или толкова лошо, колкото изглежда. Винаги имаше по едно-две, които се набиваха в очите. Доверявай се на инстинктите си, а не на свръхактивното си въображение. Наистина ли дълбоко в душата си вярваше, че е Кейт?
Не. Не вярваше. А информацията не беше дошла и от ФБР, защото всъщност не беше говорила с тях. Единственото място, откъдето беше възможно да е изтекла информацията, беше тук, в стаята. Започна щателно да проверява лампите, телефона, под писалището, в чекмеджетата. Как ли изглеждаха бръмбарите? Нямаше представа. Дали приличаше на микрофон? Дали имаше батерии? Закикоти се. Или малки крачета?