18.
Оливия отиде на рецепцията и поиска да прехвърлят сметката след пристигането й и бъдещите й разходи от банковата сметка на „Елан“ на кредитната й карта. Това пътуване започваше да й излиза солено, но тя имаше достойнство. Докато чакаше, се появи любопитният пиколо с козята брадичка и мускулите.
— Заминавате ли, госпожице Джаулс? — попита той. Толкова не приличаше на пиколо. У него имаше нещо прекалено умно и самоуверено. Може да беше блестящ млад математик, който гледа да изкара нещо през университетската ваканция. Не, беше прекалено стар.
— Не още.
— Приятен ли е престоят ви?
— Да, като се изключи микрофонът в стаята ми — тихо отвърна тя, като наблюдаваше лицето му.
— Моля?
— Чухте ме.
Момичето се върна точно когато в ноздрите й нахлу леко позната, гадно сладникава миризма. Оливия се обърна. Беше Алфонсо, космите на гърдите му все така пробиваха полото, което този път беше розово.
— Оливия, започнах да мисля, че никога няма да се появиш. Тъкмо щях да звъня в стаята ти.
Натрупаното напрежение изригна като взрив от негодувание.
— Защо? И ти ли ще идваш на вечерята? — тросна се тя. За секунда Алфонсо изглеждаше обиден. Мазник и фукльо, но Оливия имаше усещането, че под повърхността той страда от ниско самочувствие.
— Не, разбира се. Господин Ферамо просто искаше да подсигуря безопасното ти отиване. Колата чака.
— О! Добре. Е, благодаря — рече тя, потънала в неловкост.
— Божичко, какво е станало с лицето ти?
Вечерта се очертаваше тягостна.
Алфонсо я изведе от хотела и гордо посочи „колата“. Беше дълга бяла лимузина от типа, с който хората от провинцията се разкарват нагоре-надолу по булевард Сънсет по време на ергенски вечери, нахлупили крещящи цветни перуки. Шофьорът отвори вратата, Оливия влезе, или по-скоро влетя вътре, защото се препъна в бабуната по средата на пода и под носа й се озоваха чифт обувки „Гучи“ с тънки като игли токчета. Очите й се плъзнаха нагоре по деликатни мургави глезени и сивкаво-розова копринена рокля, за да открие, че дели лимузината със Сурая. Това пък какво беше?
— Здравей отново — рече Оливия, опитваща се да изпълзи на седалката и същевременно да запази някакво достойнство.
— Здрасти. Божичко! Какво ти е на лицето?
— Бях на козметик — обясни тя и нервно се огледа, когато лимузината запърпори по Сънсет.
— О, не. — Сурая избухна в смях. — Ходила си при Майкъл, нали? Той е такъв кретен. Ела насам.
Щракна чантичката си да я отвори, наклони се към Оливия и започна да нанася върху лицето й прикриващ грим. Моментът се оказа странно интимен. Оливия беше прекалено сащисана, за да протестира.
— Значи ти и Пиер, а? — Гласът на Сурая не се връзваше с елегантната й красота. Звучеше студено и странно простовато. — Вие двамцата двойка ли сте?
— Не, за Бога! Просто приятелска вечеря!
У Сурая имаше нещо, което превръщаше Оливия в добродушна членка на Момичешки скаутски отряд.
— Хайде де — провлачи Сурая и се наклони напред. — Той те смята за много интелигентна.
— Колко мило! — весело възкликна Оливия.
— Разбира се. — Сурая погледна през прозореца и се усмихна доволно на себе си. — Значи си журналистка? Трябва някой път да отидем на пазар.
— Добре — каза Оливия, опитваща се да открие логика във всичко това.
— Ще идем в Мелроуз. Утре?
— Заета съм — отвърна тя, предчувстваща колко ще е обезсърчително да пробва дрехи в компанията на манекенка с ръст метър и осемдесет и тегло петдесет килограма. — А ти с какво се занимаваш?
— Актриса съм — небрежно отвърна Сурая.
— Наистина? Ще участваш ли във филма на Пиер?
— Разбира се. Във филма и във всякакви други щуротии, все едно. Наистина ли го мислиш за истински? — заговорнически попита Сурая. — Говоря за Ферамо. — Отвори чантичката, провери отражението си и отново се наклони напред. — Е? — попита тя, като плъзна ръка по коляното на Оливия и лекичко го стисна.
Оливия започна да се плаши. Дали не замисляха някаква гнусна сексуална оргия в стила на седемдесетте години като част от димната си завеса? В момента минаваха покрай розовия дворец на хотел „Бевърли Хилс“. Прииска й се да отвори прозореца и да се развика: „Помощ, помощ! Отвличат ме!“
— Пиер ли? Мисля, че е много привлекателен. В някой ресторант ли отиваме?
— Не знам. Ресторант, обслужване в стая, все едно — рече Сурая. — Ама наистина ли мислиш, че е филмов продуцент?
— Разбира се — равно отговори Оливия. — Защо? Ти не мислиш ли?
— Предполагам. Колко време ще останеш в Л.А.? Харесва ли ти „Стандарт“?