Тази нощ обект на повечето шеги и закачки беше Пол Лио Макланахан. Всички ветерани искаха да се посмеят с него, да извъртят някакъв забавен номер на най-добрия от последната реколта „скърцащи“ младоци (така ги наричаха заради звука, който издаваха техните съвсем нови кожени колани). Пол обаче се държеше по начин, който обезсмисляше усилията на повечето от майтапчиите. Беше учтив. Обръщаше се към тях с „господине“ или „госпожо“, или с чина, ако го знаеше. Измъкваше се дипломатично от провокации от рода на: „Какво мислиш за гадния ни шеф?“, намираше начин да отклони предизвикателството: „Престани с тази бира, заек, и пий с нас бърбън като всички истински мъже!“, съумяваше, без да урони достойнството си, да отбегне участие в канадска борба, независимо, че поканата звучеше: „Ей, заек, ела да ти покажа как един макар и нисък, но мъж на място може да победи дангалак като теб!“. Пол влизаше в спор само за да измъкне някой приятел от сблъсък или да го предпази да не загуби контрол над себе си. Когато се оттегляше, той създаваше у всички впечатлението, че е на тяхна страна.
Пол отиде зад бара да помогне на Патрик и Уенди в миенето на халбите и гравираните чаши, когато видя брат му да му се усмихва.
— Какво има?
— Гледам те и не мога да повярвам, че си същото онова момче, което скачаше от дърветата и устройваше засади на мен или на сестрите ни. Толкова си се променил… Станал си дипломат.
— Това е главното, на което ни учеха, Патрик… В първите няколко секунди на един конфликт или дори преди да стигне на мястото на конфликта, човек трябва да прояви дипломатичност, често пъти тя определя резултата — отвърна Пол, свърши с бърсането на чашите и с благодарност потупа снаха си по рамото. — Ако се дразниш, обвиняваш, прибегнеш към сила, всеки е готов да ти отвърне по същия начин и преди да се усетиш започва бой. При повечето хора учтивостта отнема желанието да се бият… Обърни се искрено с „господине“ към един човек достатъчно пъти и той ще си отиде истински отегчен.
— Ха! Аз просто ще извадя пистолета си и ще го застрелям — пошегува се Патрик.
— Това е най-последната възможност, братко — каза сериозно Пол. — Татко ми е казвал, че за тридесет и две години служба в полицията е участвал само в няколко престрелки и е съжалявал за всеки изстрелян куршум, макар че е стрелял само за да защити своя или на някой друг полицай живот. В полицията има хора, които никога не са стреляли, освен на полигона. Аз искам да съм един от тях.
— В този град? Съмнявам се — намеси се сухо Уенди.
Уенди Макланахан скоро щеше да ражда, но бременността никак не й личеше. Коремът й беше само леко изпъкнал, поради което малцина можеха да повярват, че след по-малко от месец щеше да става майка. Носеше панталон и широка затворена блуза, но независимо от спретнатото й облекло, стегнатото й тяло се движеше енергично, без никакви следи от тромавост или клатушкащо се ходене. Дългата й права червеникавокафява коса се разпиляваше по съблазнително наедрелите й гърди.