— Тръгнал съм към Южния участък на инструктаж, но реших да се отбия и да видя новото бебе. Само че, доколкото виждам, то още не е дошло. — Пол беше с дъждобран, но когато го свали, Патрик видя, че отдолу е с униформа. — Следобед имах класни занимания, затова съм облечен така — обясни той, — но официално не бях на служба, затова си сложих мушамата отгоре.
На двата ръкава на куртката имаше емблеми на полицейското управление, на гърдите — проста месингова табелка с името, под куртката се виждаше тъмносин пуловер с висока обърната яка, на която бяха избродирани буквите ПУС21. Ботушите му блестяха. На колана си имаше кобур с малък полуавтоматичен пистолет. На кръста си носеше и всички спомагателни принадлежности, с изключение на малкото американско флагче, закачено над месинговата табелка с името.
«Мъжко момче — помисли си Патрик. — Униформата много му отива». Униформата на Сакраментското полицейско управление, особено новобранската, беше изключително семпла, но на неговия по-малък брат тя изглеждаше по-елегантна от смокинг. Може би мислеше така, защото я носеше неговият брат?
Разбира се, очите на Патрик не пропуснаха значката — голяма сребърна седемлъчна звезда с надпис «Сакраментска полиция» и номер 109. Вероятно не беше много по-различна от оригиналните значки на Сакраментското полицейско управление от времето на Златната треска. Патрик знаеше историята на значка номер 109. Именно нея беше носил техният баща и техният дядо и техният прапрадядо. Беше изработена от сребро, вместо от хром, както ги правеха днес. Първият полицай Макланахан не е носил значка с номер, но се знаеше, че той е бил деветият патрул в новообединения град, така че когато започнали да дават значки, следващите Макланахановци най-напред получавали номер 9, а доста по-късно, тъй като полицаите се увеличили и номерата станали трицифрени — 109. Пол беше много горд, че я носи. В професия, в която смъртта може всеки миг да те споходи, беше успокояващо полицаят да се чувства като продължител на семейната традиция, сякаш значката го прави неуязвим.
— Здравей, братче — каза Уенди. Гласът й беше напрегнат от умора и болка, но тя дружелюбно му се усмихна и му протегна ръка. Пол намери място за цветята и балоните, целуна я и премести един стол до леглото й. — Изглеждаш страхотно, Пол — каза тя. — Готов ли си за нощното дежурство? Твоят първи нощен патрул… колко вълнуващо!
— Мислех, че униформите стоят в личните ви шкафчета — каза Патрик.
— Така е, но аз имах занимания с МТД — това е мобилен терминал за данни… В центъра на града е и трябваше да бъда в униформа — обясни Пол. — В Академията не ни обучаваха да работим с МТД, тъй като в различните участъци системите не са еднакви, но аз исках да съм подготвен, преди да изляза на улиците.
— Но кажете нещо за себе си! Когато тази сутрин научих, че сте тръгнали към «Мърси», помислих, че бебето ще се роди на задната седалка на колата. Да, Патрик, може би е по-добре ти да чакаш отвън… Вероятно то се страхува от теб и затова не излиза на бял свят. — Усмивката му помръкна, когато забеляза, че нито брат му, нито снаха му се засмяха на шегата. — Да не би да има някакви усложнения?
— Уенди има контракции. Разкритието е само три сантиметра — каза Патрик, цитирайки думите на акушер-гинеколога, които беше чул преди един час. — Водата й изтече в пет. В нея имаше кръв. Веднага пристигнахме тук. Докторът намери кръв и меконий… бебешки изпражнения… във вътреутробната течност и се страхува от инфекция. Той включи бебето към монитор посредством сонда, прикрепена към главата му, и, разбира се, свърза Уенди с наблюдаваща апаратура и я сложи на интравенозна система. Така че не е възможно никакво разхождане, никакви освежаващи душове… Нашият план за раждане изхвърча през прозореца петнадесет минути след пристигането ни тук.
Патрик предложи на Уенди малко счукан лед срещу обезводняването. Тя отначало отказа, но после отстъпи след престорено строгото настояване от негова страна. Той посочи един от мониторите.
— Ето най-важните органи на бебето. А този показва утробата на Уенди… — Патрик загледа как иглата на пишещия уред започна бързо да се движи. — Още една контракция. Дълбоко, отпускащо дишане, мила.
Уенди пое дълбоко дъх и го изпусна, сбърчи вежди в усилието си да преодолее болката.
— Много добре. Около тридесет секунди до пика. Не задържай дъха си, скъпа. Ако трябва, го изпусни през зъби, но не го задържай… чудесно. Пет секунди… това е пикът, мила, добре го правиш… Издишай за около тридесет секунди и ще свърши… наистина добре, любима, скъпа, прекрасно го направи. Сега поеми отново дъх. Отпусни спокойно ръце, отпусни и пръстите на краката, напрегната си, трябва да се отпуснеш. Искаш ли пак да ти масажирам прасците? — Той протегна ръце към левия й крак.