Пол погледна лентата, която излизаше от апарата. Очевидно Уенди изпитваше такива болки от дълго време. Изглеждаше изтощена, като излязла от сауна. Чаршафите бяха мокри от пот, лицето й — пепеляво от напрягане.
— Още колко ще продължи, Патрик? — попита Пол.
— Не зная. Надявам се скоро да роди. Бебето доста силно рита в утробата на Уенди. Лекарите не искат да й дадат болкоуспокояващи, докато разкритието не стане поне пет сантиметра.
— Сигурен съм, че за нея това ще е голямо облекчение… За мен щеше да е, ако бях на нейно място — каза Пол, чудейки се дали би бил толкова силен и толкова мобилизиран, колкото бяха те. — Мисля, че от съчувствие и аз изпитвам коремни болки. — Той се поколеба, после попита: — Мислиш ли, че ще прибегнат до цезарово сечение, ако не се разшири повече?
— Не можем да направим цезарово сечение — отвърна Патрик. — Уенди има… хм… има известни коремни наранявания. Рисковано е. Трябва да бъде нормално раждане. Ако е необходимо, ще й дадат нещо за ускоряване на родовия процес.
— Наранявания ли? Какви наранявания? Какво й се е случило? — Пол видя, че Патрик се колебае и вдигна ръка. — Разбрах, разбрах… нямаш право да говориш за това. Господи, надявам се всичко да завърши добре. — Той написа нещо на лист хартия. — Това е номерът на моя пейджър. Обади се, когато настъпи голямото събитие и ще ме извикат. — Пол целуна Уенди по челото, точно когато започна нова контракция. — Дълбоко отпускащо вдишване, любима — каза Пол и се усмихна окуражаващо. — Скоро ще те видя пак.
Усмивката на Уенди беше изкривена от болка, но тя стисна ръката му с благодарност.
Полицейско управление «Джоузеф Е. Рони», булевард «Франклин», Сакраменто, Калифорния
Малко по-късно
Пол се срещна с Лафортие в кръглата стая за проверка в участъка няколко минути преди осем.
— Спри тук, заек — каза едрият ефрейтор. Пол спря. — Застани мирно. Чакай да те огледам. — Пол застина неподвижен и Лафортие го заоглежда. — Къде е проклетата ти значка, заек?
— На мушамата, господин ефрейтор. Значките винаги се носят на най-горната дреха.
— Дай да я видя.
Макланахан подаде мушамата и фуражката си. Всичко беше според устава. Носеше значката — старата сребърна значка. Почти седемдесет и пет годишна, тя трябваше да бъде в музея. Вместо това едно младо ченге щеше я носи по улиците на Сакраменто. Лафортие почтително прекара пръсти по тежката сребърна звезда като внимаваше да не остави отпечатъци върху нея, после я върна.
— Тази звезда има дълга история, заек. Бъди готов да я носиш с чест.
— Готов съм, господин ефрейтор.
— Добре. И престани с това «господин ефрейтор», когато го няма лейтенанта. Аз съм Крег или Карго, нали съм ти партньор. Ще се обръщаш по устав към всеки с по-висок чин от твоя, което означава към всички, освен ако специално не ти дадат разрешение да не го правиш или не ти поръчат ядене, което никога няма да стане, така че продължавай в този дух.
Макланахан кимна.
— Оръжието?
Макланахан откопча калъфа и извади полуавтоматичния служебен пистолет «Зиг Зауер Р226», като внимаваше да е насочен към пода и пръстът му да не е на спусъка. Той отиде в ъгъла до един стоманен двадесет и пет литров варел, наполовина пълен с пясък и леко наклонен, насочи оръжието към пясъка, свали пълнителя, освободи затвора, върна в пълнителя изхвърления от цевта патрон и подаде незареденото оръжие на Лафортие. Както очакваше, Лафортие го намери безукорно. В Академията уроците по поддържане и боравене с оръжие бяха много сериозни. Той провери дали всички пълнители на Макланахан имат максималния брой 9-милиметрови патрони.
— Зареди и изпразни — заповяда Лафортие и му подаде оръжието.
Макланахан отиде при варела, сложи пълнителя, вкара патрон в цевта, после извърши операцията в обратен ред — свали пълнителя, върна шестнадесетия патрон обратно в пълнителя, сложи пистолета в калъфа и го закопча.
«Исусе — помисли си Лафортие, — май ще ми бъде трудно да намеря кусури на този младок». Макланахан не изглеждаше прекалено самоуверен, но винаги беше добре да се направи забележка на новаците, дори за нещо дребно, просто да не си вирят много носа.