— Хайде, момчета, колкото по-скоро пренесем тези касетки по стълбите, толкова по-скоро ще…
Като изневиделица се появи мъж с тъмни дрехи, с войнишка каска и с черна маска на лицето. Началникът на охраната успя само да го зърне за миг преди нападателят да вдигне пистолет със заглушител на цевта и да го опре до челото му. Последва ярък пламък и после мрак.
— Охранител едно-седем.
Полицаят от Полицейското управление на Сакраменто, който се намираше на втория етаж, взе радиостанцията си от бюрото и включи микрофона.
— Охранител едно-седем слуша.
— Изпълняваш ли вече 908?
— Не — отговори полицаят. Често се случваше полицаите да пропуснат да докладват на диспечера изпълнението на възложената им извънредна задача. Тъй като бяха минали тридесет минути от предвидения час, диспечерът го проверяваше. — Тук има повреда в електрозахранването. Може би ще остана още половин час.
— Добре. Обади се твоята детегледачка. Няма проблеми, просто проверявам. Обади ни се, когато преминеш към изпълнение на 908.
— Добре.
— Централа 907 край.
Полицаят захвърли ядосано радиостанцията на бюрото. В последно време животът му ставаше все по-гаден. Като че ли почивните му дни не бяха достатъчно лоши, та скапаната му жена реши, че не желае повече да бъде съпруга на ченге, нито майка, нито домакиня… Взе, че замина за Лос Анджелис с новия си любовник и го заряза с петгодишната им дъщеря и планина от неплатени сметки. Една детегледачка вече го беше напуснала заради многото му извънредни дежурства и се опасяваше, че и другата ще стори същото преди близките му да успеят да дойдат от Монтана и да му помогнат. Преди да го напусне, жена му беше изпразнила всичките им текущи сметки, така че единствените коледни подаръци, които щеше да получи малката му дъщеря тази година, по всяка вероятност щяха да бъдат играчки от благотворителното дружество. Каква отвратителна Коледа!
По затворената врата към стълбището се чуха три по-чуквания. Полицаят заобиколи защитния панел и отговори с установената парола от две почуквания. Последваха още две — правилният отговор. Той отвори вратата и умря, преди да падне на земята.
Централен окръжен затвор, улица «И», 651, Сакраменто, Калифорния
Същото време
Пол Макланахан изобщо не знаеше къде точно се намира новият окръжен затвор в центъра на града. Сега, още през първото си дежурство, той го посети два пъти. Говореше се, че затворът приличал на луксозен хотел, но на Пол мястото просто се стори мрачно, стерилно и потискащо.
Двамата с Лафортие влязоха в подземния гараж през голяма, стоманена, вдигаща се нагоре врата. След като заключиха оръжията си на поставките в колата, те отведоха заловения от тях престъпник до дебелата врата от стомана и стъкло, охранявана от седнал зад бронирано стъкло заместник-шериф. Понеже арестантът беше заподозрян, че продава дрога, те си сложиха гумени ръкавици, съпроводиха го до банята и проведоха обиск на голо. Той включваше гнусния процес, при който затворникът със свалени панталони се навежда, с ръце разтваря двете половини на задника си и кашля няколко пъти, за да могат да огледат ануса му за скрита дрога. Един поглед към задника на този човек накара Пол да пожелае да се напари с горещ душ. Той си помисли, че ако арестантът реши да се съпротивлява ще му трябват двойни ръкавици, за да го докосне. Но гонитбата около десетте блока, докато го хванат — веднага щом видя, че колата на Лафортие и Макланахан намали, той побягна — очевидно го беше изморила.
— Службата започва да ти става все по-интересна, нали, заек? — обърна се Лафортие към младия си партньор и се усмихна.
Пол продължи да оглежда дрехите и маратонките на арестувания.
Крег Лафортие извади късмет. Срещна в залата за регистрация стари приятели и докато Пол попълваше рапортите, те започнаха да си разказват вицове. В стаята имаше най-малко трима градски полицаи, осем заместници на сакраментския окръжен шериф, четирима патрулиращи по калифорнийската магистрала, както и бегли познати от други участъци, които Пол не можа точно да идентифицира. Клетката, където държаха арестуваните, беше пълна, така че някои от арестантите стояха направо в помещението и полицаите им задаваха въпроси, попълваха документите и си подхвърляха закачки. Тъй като за Пол това беше второто посещение на затвора за тази нощ, можеше да се каже, че е преминал цялата тренировъчна програма за един заек: първият път да наблюдава; вторият — сам да регистрира; третият — да обучава други. Кривата на обучение, помисли младежът, е стръмна като Монт Еверест.