— Скоро ще разбереш всичко това, особено след като мине изпитателният ти срок и излезеш самичък на улицата — продължи Лафортие. — През нощта този град може да изглежда ужасно голям и самотен, дори за най-обръгналите ветерани от полицията. Ръсти сигурно ще мърмори, задето сме се отклонили от маршрута, но повярвай ми, всеки е доволен, когато някой го наобиколи.
Акушер-гинекологът се отправи бързо към стаята и отиде право до леглото на Уенди, провери показанията на мониторите, после цифровите данни. По нищо не пролича, че жената го е забелязала. Главата й беше обърната настрани, устните бяха леко разтворени. Беше завита чак до брадата с едно допълнително одеяло, но въпреки това от време на време потреперваше.
Макар да не го показваше, Патрик беше вътрешно изтощен. Мониторът на ембриона звънна. Влезе сестра, натисна един бутон и излезе. Патрик не разбра дали тя погледна показанията на апарата. Сестрата вършеше това редовно най-малко от час и половина и той се страхуваше, че тя вече е престанала да им обръща внимание. Той можеше малко да направи за Уенди. Преди около час един анестезиолог беше сложил най-после епидурален шнур на гръбначния стълб на Уенди — единствената процедура, при която Патрик беше помолен да напусне стаята, така че болките сега не бяха толкова вцепеняващи. За нещастие, Уенди не беше много контактна. Окситоцинът беше поел контракциите и тя се разтърсваше от тях всеки две или три минути. По нея имаше толкова много тръби и жици, че беше заприличала на обект на някакъв научен експеримент. Това определено не беше начинът, по който бяха мечтали да се роди тяхното дете.
— Какво става, докторе? — попита Патрик, когато гинекологът завърши прегледа.
— Време е за действие. Пулсът на бебето сега е учестен, съдържанието на кислород в кръвта му се понижава и изглежда главата му се удря в шийката, но тя все още е разтворена само пет сантиметра. Страхувам се, че нямаме никакъв избор. Трябва да направим цезарово сечение.
— Вече говорихме по този въпрос — възрази гневно Патрик. — Уенди не може да понесе цезарово сечение поради раните…
— Нямаме друга алтернатива, господин Макланахан — каза лекарят. — Ако това продължи, ще изгубите бебето. Не можем повече да повишаваме окситоцина. Водата й изтече преди почти двадесет и четири часа и опасността от инфекция нараства. Ако се забавим още малко, рискуваме да изгубим и нея, и детето.
— Тогава… — Патрик не можеше да повярва, че ще го каже, но трябваше. — Ако операцията е много рискована, трябва… длъжни сме да прибегнем до аборт.
— След като ми разрешихте, аз се свързах с д-р Линас да науча подробности за раните на Уенди — каза гинекологът. — Според мен тя е достатъчно силна да понесе цезарово сечение. Д-р Линас не споделя моето мнение…
— Тогава трябва да постъпим според препоръките на д-р Линас.
— Тук аз съм лекарят, а не д-р Линас — каза гинекологът твърдо. — И аз нося цялата отговорност. Не зная степента на нейните увреждания, но мисля, че и д-р Линас не ги знае. Очевидно и с него сте играли тази игра на тайни.
Патрик отклони очи. Той чувстваше огромното бреме на избора между държавната тайна и добруването на неговото семейство, и си даваше ясна сметка, че може да сгреши. Акушер-гинекологът си помисли, че понякога тези хора се вживяват твърде силно в ролята на малкия оловен войник, като забравят, че става дума за живи хора.
— Откровено казано — продължи лекарят, — като имам предвид ужасните травми на Уенди, двамата сте поели голям риск с тази бременност. Шансовете за запазване здравето на майката и на бебето никога не са били по-големи от петдесет на петдесет. Трябвало е да ви посъветват…
— Посъветваха ни — призна Патрик. — Но това беше чудо. Уенди най-после зачена и ние решихме да задържим бебето.
Докторът леко се усмихна.
— Е, господине, сега всички трябва да преживеем последиците от вашето решение. Цяло чудо е, че при такава тежка бременност Уенди е останала в добро здраве и това определено е плюс в нейна полза, но в момента сме затруднени. Случи се най-лошото. Вие трябва да вземете решение, Патрик.