Скрити зад полуотворената врата, трима души държаха под обстрел стълбището. Бяха извлекли тялото на полицая от защитния панел, така че да не се вижда от касата, разположена зад отсрещната стена. Бронираната й врата все още беше затворена. Очевидно хората вътре още не бяха разбрали за произтеклите събития.
— Каква е процедурата при отваряне на вратата, Мълинс? — попита един от въоръжените мъже със силен немски акцент.
— Първо ще се обадят по телефона, майоре — отговори един мъж в униформа на охранител. — След това ще прегледат бронираната врата. Началникът на охраната трябва добре да се вижда, преди да се отвори вратата. После те ще…
Откъм бюрото се чу силен телефонен звън.
— Това ли е телефонното обаждане? — попита въоръженият мъж, наречен току-що майор, и очевидно водач на групата. Плътният му бронезащитен костюм от кевлар покриваше цялото му тяло, с изключение на главата. В ръка държеше пехотинска каска, също от кевлар, към която бяха прикрепени микрорадиостанция — слушалка, защитни очила за нощно виждане и газова маска. По бойните му дрехи висяха паласки с пълнители, гранати и автоматичен пистолет в плътен боен кобур. Този човек беше изкарал акъла на охраната.
— Не. Това е полицейска радиостанция — отговори охранителят. — Диспечерът нарежда на полицая да му се обади.
— Знаеш ли процедурата? — попита майорът. — Можеш ли да отговориш вместо него?
Мълинс се поколеба. Бяха минали две години от изгонването му за кражба на наркотици и оръжие от Оукландската полиция. Дълго време той не можа да си намери свястна работа никъде в областта на Залива, макар официално да не беше обвинен в престъпление, защото полицейското управление не искаше случаят да се разгласява. Накрая го приеха в частна охранителна фирма в Сакраменто. Но не му повериха оръжие, нито успя да забогатее от тази си работа. Наложи се да се задоволи с минимално възнаграждение като сезонен нощен пазач в «Сакраменто лив» и на други места из града. Мълинс живееше в мизерна хотелска стая срещу петдесет долара на седмица. Хотелът се намираше близо до спирка «Грейхунд», в центъра на града.
Но сега Мълинс имаше допълнителни източници на доход. Той винаги беше обичал моторите и, когато го уволниха от полицията, тази му страст го тласна в престъпна посока — постъпи в «Сатанинско братство». Бандата му плащаше добре, за да я предпазва от изненади, когато организираше кражба на гориво от някоя рафинерия или химикали и лекарства от някой склад.
Днешната акция обаче не беше на «Сатанинско братство». Преди седмица неколцина мъже с вид на военни и с германски акцент му предложиха сума, равна на половината му годишна заплата, само за една нощ. Той веднага се съгласи и получи пет хиляди долара аванс. Единственото, което трябваше да направи, беше да информира ръководителя на групата за процедурите за сигурност при прибиране на контейнерите с парите в «Сакраменто лив» и да отвори вратата, когато му кажат.
Мълинс обаче не очакваше, че тези хора ще са толкова кръвожадни. Те убиваха на място всеки изпречил се на пътя им частен охранител, дори невъоръжените нощни пазачи. И сега, вместо да му дадат парите и да го пуснат да си върви, един от германците го замъкна по стълбите да обяснява как може да се проникне в касовата стая. На всичкото отгоре искаха и да се обади в участъка. Мълинс се колебаеше.
— Хайде, Мълинс. Отговаряй. Бързо!
— Но аз не зная кодовете им…
— Побързай! Трябва да отговориш. Кажи им, че всичко е наред.
Мълинс отиде до бюрото и взе продължаващата да звъни полицейска радиостанция. Той нерешително натисна бутона на микрофона.
— Охрана едно-седем слуша.
— Охрана едно-седем, радвам се да те чуя, едно Джон две-едно иска 940 на твое 925.
«По дяволите» — помисли си Мълинс. Полицейският участък в Сакраменто използваше радиокод от девет, а не от десет думи. Беше минало доста време откакто той изобщо беше използвал радиокодове. Мълинс смътно си спомни, че 925 означава «местоположение», но нямаше представа какво означава 940. Може би някаква среща.
— Ах, добре, кажи на едно Джон двадесет-едно, че ще бъда там след тридесет минути и ще се срещнем в… — той си спомни, че окръжният затвор е само през три карета — … в затвора. Край.
— Добре, охрана едно-седем. Централа край.
— Това не беше Ръсти Каратърс — промърмори мрачно Лафортие.
Пол виждаше как неговият партньор търси обяснения и пресява ситуации и възможности. След няколко дълги мига мълчание единственото, което каза, беше: