Бени приготвяше наркотика на открито, но тялото му, включително очите и белите дробове, носеше следи от безбройните произведени партиди. Вдишването дори на съвсем незначително количество тионилхлорид разрушаваше белодробната тъкан, а капка от него върху ръката разяждаше дупка с размерите на грахово зърно. Ефедринът водеше до загуба на телесна маса, сърдечна аритмия или тремор. Хлороформът бе известен като канцероген. Но Бени никога не мислеше за рисковете. Важни за него бяха само парите.
И този път той остана жив. Беше започнал да прави мет от лятото на 1973 г., когато заедно с един състудент, с когото работеха като разсилни в химическата лаборатория в Калифорнийския университет „Бъркли“, забъркаха една партида. Произведените в колби „Флорънс“ и газоохладители „Греъм“ няколко унции4 бяха достатъчни Бени и неговите приятели да се задоволяват седмици наред. Съвсем малко количество кранк, по-малко от нокът, създаваше халюцинации подобно на ЛСД и освен това предизвикваше ерекция, продължаваща с часове. А пуснато тайно в коктейла на приятелката за вечерта, я превръщаше в изгладняло за секс същество, чиято животинска похот можеше за една нощ да задоволи „керван“ от десет души.
Бени напусна „Бъркли“ през 1974 г., но не защото го спипаха да произвежда мет в университетските лаборатории. Всъщност някои от най-добрите му клиенти бяха по-младите професори и асистентите. С многократни прекъсвания той работи почти шест години върху бакалавърската си дисертация по философия, но му беше предложена много по-съблазнителна работа от преподавателската или изследователската кариера: да прави мет за Оукландския клуб на „Сатанинско братство“. В продължение на три години Бени ръководи построяването на единадесет големи лаборатории за мет от Орегон до Невада и Бейкърсфийлд и обучи близо половината от членовете на „Сатанинското братство“ в Северна Калифорния да работят с тях. Почти сам, той осигуряваше на Братството достатъчно пари, за да плащат хонорарите на армията от адвокати, които защитаваха неговите членове на шумни съдебни процеси през 80-те години.
Сега, повече от две десетилетия по-късно и след като бе произвел безброй партиди метамфетамин, Бени все още имаше знанието, търпението и усещането — и, което е много важно, все още можеше да тича — така че си оставаше най-добрият в производството на наркотици. Освен това произвежданата в Америка дрога, за разлика от евтината мексиканска, никога не е била толкова ценена, колкото днес, така че бизнесът процъфтяваше. Бени беше в него и нямаше намерение да го изоставя.
Той внимателно огледа всички фитинги и люкове на реактора. Проникването на кислород през най-малкото неуплътнение на резервоара можеше да възпламени водородния поток под налягане и да предизвика експлозия, чието огнено кълбо щеше да изглежда като гъбообразен облак от малък ядрен взрив. После провери налягането в реактора. Продължаваше да пада, което означаваше, че хлоропсевдоефедрина все още поемаше водород. Още около час и процесът щеше да завърши. Имаше още няколко часа работа — да промие метамфетамина с етер, да го изсуши в сушилня, направена от няколко кофи и гумена бъркалка, след което щеше да събере кранк на стойност около сто и двадесет хиляди долара. Сега двамата мотористи никакви не се виждаха — вероятно спяха след бирата. Бени спокойно се отдели от хидрогенатора и се отправи към дърветата да си почине и да изпуши една цигара.
Ключът към най-важната втора операция, процесът на хидрогениране беше реакторът. Промишленият половинлитров каталитичен хидрогенатор „Пар“ с кожух и бъркалка струваше почти двеста хиляди долара и имаше производителност само около половин килограм мет. На всичкото отгоре, което беше по-лошо, реакторът имаше вид на лабораторна апаратура, а това винаги привличаше вниманието на ченгетата. Затова Бени сам конструира лабораторията си за мет, като специално я проектира да бъде портативна, да не прилича на лабораторна апаратура и да може да произвежда значително по-големи количества от реактора „Пар“.
Знаменитата подвижна лаборатория за мет, която Бени беше докарал в най-отдалеченото ранчо на „Сатанинско братство“ по Западния бряг, беше една от най-добрите, построени от него. Основният химичен процес протичаше в сто и осемдесет литров реактор, направен от стар съд за печене на кафе, който се захранваше от голям бензинов генератор и притежаваше апарат за парно компресиране и вакуумиране. Инсталацията беше монтирана на ремарке и приличаше на машина за асфалтиране. Така беше сигурно, че няма да привлече вниманието на полицията. Реакторът беше няколко пъти по-голям и доста по-добър от реактора „Пар“, а струваше само петдесет хиляди долара. Това беше неговата гордост и…