— Здравейте.
Бени се обърна. На не повече от десет метра зад него, а може би дори и по-близко, стояха двама души. „Господи — помисли си Бени — тези приятелчета стъпват тихо като диви котки!“ Първият беше млад, слаб и рус, с превръзка през едното око, докато другото искреше блестящо синьо. Носеше дълго черно кожено палто. Вторият, грамаден като хокеист, тъмнокос и силен на вид, стоеше няколко крачки по-назад и вляво от първия, в отбранителна позиция…
Разположението на мъжете подсказваше, че пистолет ще изскочи от десния джоб или изпод дясната страна на палтото на първия мъж, а вторият ще прикрива лявата. Бени беше гледал достатъчно дълго въоръжени професионалисти — главно ченгета — за да знае какви позиции заемат при опасна обстановка.
Бени носеше черната си кожена жилетка, онази с монограм, който изобразяваше червен прилеп, и с черно-червен етикет на гърба с надпис „Оукланд“. Тези знаци символизираха, че е кандидат за приемане в „Сатанинско братство“. Той не караше мотор и затова никога нямаше да стане пълноправен член, но повечето хора не знаеха това. Бени се надяваше, че след като двамата мъже видят тези символи, ще разберат посланието: „Веднага изчезвайте!“.
— Здравейте, господине — каза отново мъжът. — Мога ли да отнема една минутка от времето ви?
Акцентът беше определено английски, гласът звучеше строго, със стоманени нотки и макар да нямаше официалния тон на ченге, беше доста властен. Може би беше военен.
— Вие се намирате в частна собственост, господа — каза Бени с възможно най-грубия си и недружелюбен тон, подражавайки на всички бандити, с които се беше срещал. Къде ли, по дяволите, бяха двамата му пазачи? Защо помътеното им съзнание не се разбуди от звука на неговия гневен глас? — Разкарайте оттук скапаните си задници, преди да ви се е случило нещо.
По-близко стоящият мъж вдигна ръце с обърнати навън длани, но Бени забеляза, че прикриващият го дори не помръдна. Да, жестът на англичанина беше предназначен да демонстрира добронамереност, но в очите му се таеше заплаха. Този човек не беше свикнал да се примирява, още по-малко да отстъпва.
— Не желаем никакви неприятности — каза извинително англичанинът. — Дойдохме да ви направим делово предложение, което, сигурен съм, ще намерите за много привлекателно.
— Кои сте вие?
— Прощавайте, господин Рейнолдс. — „О, по дяволите — помисли си Бени — той знае истинското ми име.“ — Пропуснах да ви се представя. Казвам се Грегъри Таунсенд.
Старият Бени, който двадесет години беше работил в тясна връзка с някои от най-жестоките и откачени рокери в света, преглътна с мъка от страх. Преди няколко години в Съединените щати вилнееше човек, който ужасяваше обществото повече, отколкото перспективата за термоядрена война с Китай или със Северна Корея. Бившият белгийски командос Анри Казо, станал международен контрабандист на оръжие, преброждаше страната надлъж и шир. Пътя му бележеха силни експлозии. Той разрушаваше дори въздушни лайнери в някои от най-големите летища. В опитите да го спрат беше ангажирана армията на САЩ. Бе изградена въздушна защитна мрежа от радарни самолети, реактивни изтребители и ракети земя-въздух.
Казо изглеждаше непобедим, докато един ден не намериха тялото му на сметището в Западна Вирджиния със седем черни дупки от изстреляни от упор куршуми, разкъсали вътрешностите му. Нямаше никакви улики. Страницата с историята на Анри Казо и с терора, на който бе подложил Съединените американски щати, беше прелистена с облекчение.
Съществуваха най-различни предположения кой е убиецът на Казо — дали човек от ФБР, или наказателен отряд за преследване на опасни престъпници, дори се допускаше, че е тайна група на ЦРУ за борба с контрашпионажа. Но може би най-вероятният подбудител и организатор на убийството беше оцелелият член на бандата на Казо — неговият помощник Грегъри Таунсенд, бивш британски командос от СВП5, от много години издирван от Интерпол. И сега пред Бени стоеше убиецът на страшилището Казо.