Малик кимна.
- Наблюдаваме коефициента им на интелигентност с тестове и следим за някакви признаци на агресивност. Засега интелигентността им нараства с всяка седмица. И няма никаква агресия. Но може би все още е твърде рано за заключения. Агресията всъщност се проявява едва по време на и след пубертета. Въпреки това сме изпълнени с надежда.
- Какво ще правите с тях? - попита Лорна, макар да се страхуваше от отговора.
- Тъй като се развиват бързо, ще можем да събираме яйцеклетки от най-възрастните женски след още шест месеца. Дотогава ще са достигнали полова зрялост.
При мисълта за подобно насилие върху тези деца Лорна изстина.
- След това ще опитаме да унищожим онези активни части от отпадъчната ДНК на яйцеклетките, които по всяка вероятност задействат атавизмите, и ще се опитаме да ги премахнем от следващото поколение. - Малик потърка длани, сякаш нямаше търпение да чака. - Съвсем близко сме до откритие, което може да промени света.
Бенет кимна и каза:
- И затова бихме могли да се възползваме от помощта ви.
Малик беше напълно съгласен.
- Вашият опит в размножаването на екзотични животни и работа с генетичен материал може много да ни помогне в последните етапи на работата ни.
Подтекстът бе съвсем ясен - това бе предложение, на което не можеше да откаже. Не и ако искаше да остане жива. Но как можеше да се съгласи? Това не бяха застрашени от изчезване екзотични животни. Всъщност изобщо не бяха животни.
Едно малко момиченце стана от възглавницата си и вдигна ръце в универсалния жест. Лорна се наведе и го взе на ръце. Детето бе по-тежко, отколкото очакваше, с по-едри кости, но мъничката му ръка се вдигна и то започна да си смуче палеца. Малката главица се отпусна на рамото на Лорна, а блесналите очички продължаваха да следят урока по азбука от телевизора.
(... и ето че стигаш до буквата У...)
Лорна усети как детето се отпусна. Лекото потръпване на малкото му телце отслабваше с всяко вдишване. Лорна долавяше лишението у тези деца, липсата на топло общуване. Това повдигна въпрос.
Тя погледна Малик.
- Какво е станало с майката на това дете? С всичките им родители?
Малик се опита да я успокои.
- Видяхте ги. Те са настанени в хабитата. Когато заселихме другия остров, отделихме младите образци тук. Построихме детското отделение с медни проводници в стените, за да ограничим невронната мрежа на групата само в рамките на тези помещения и да ги изолираме от замърсяване, докато мозъците им са все още податливи.
Лорна си представи заснетото от камерата насилие, когато хоминидът нападна стража. Според признанието на самия Малик това не бяха тъпи животни. Макар да не можеха да разговарят, те несъмнено бяха много интелигентни и общуваха помежду си по начин, който никой не разбираше напълно.
Започна да подозира каква е причината за това нападение и жестокост.
Носеше я в ръцете си.
Майчинският инстинкт е много силен при повечето животни. В условията на съжителство този инстинкт би трябвало да се засили. Загубата на всяко дете несъмнено е била усетена от цялото племе. Да, подобно нещо би могло да ги доведе до това състояние. В съчетание с високата интелигентност - растяща всяка седмица, според думите на Малик, - заплахата от страна на обитателите на хабитата щеше да става все по-голяма.
Нищо чудно, че мерките за сигурност бяха толкова сериозни.
„Бог да е на помощ на всеки, който стъпи там“.
Пет минути след дебаркирането на плажа Джак поведе екипа си през боровете. Бързо стигнаха до по-високата земя, но продължиха да се движат успоредно на брега в посока към сухопътния мост. Джак мислено определяше местоположението на групата по слънцето, ъгъла и посоката на сенките.
Въпреки това му се искаше да огледа сушата по-добре.
Забеляза една варовикова скала, която можеше да му послужи за наблюдателница, и вдигна юмрук.
Мак и Брус моментално изчезнаха в сенките от двете страни с готови за стрелба карабини, а Джак се покатери по канарата. Слънцето още къпеше върха и. За първи път пред него се разкри добър изглед към острова, чак до залива от западната страна. В него забеляза бяло петънце. Издигащият се от него черен дим ясно изпъкваше на фона на залязващото слънце. Джак се надяваше Ранди и двамата Тибодо да имат достатъчно димки, за да поддържат измамата по-дълго.
Насочи вниманието си към територията около тях. Видя ивицата пясък, свързваща двата острова. Забеляза метален отблясък, който го разтревожи. Мостът като че ли беше разделен на две от нещо като барикада. Съоръжението го нямаше на сателитните карти, но пък те бяха стари, а и подробностите се губеха.