Намръщи се на преградата, но разбираше, че няма друг избор. Щеше да се заеме с предизвикателството, когато стигнеха до него. Въпреки това наличието му не му даваше покой.
„Защо им е било да издигат преграда между двата острова?“
Обезсърчен, Джак отстъпи към ръба на канарата, за да скочи долу... и в същия миг проехтя автоматична стрелба, необичайно силна. От наблюдателницата си Джак видя как ято гълъби внезапно излетя от гората между него и моста.
Приклекна. Очакваше куршумите да започнат да разкъсват листата около него - сигурен бе, че са го забелязали. Но в следващия момент стрелбата се смени с ужасни писъци, които отекнаха пронизително във въздуха.
После писъците престанаха, някак категорично и окончателно. Настъпи тишина, сякаш цялата гора бе затаила дъх.
Джак се спусна от скалата в сенките, като се мъчеше да се движи колкото се може по-тихо. Обхвана го смразяваща увереност. Представи си барикадата. Нещо друго делеше този малък остров с групата му.
Не знаеше какво е то, но едно нещо бе сигурно.
Намираха се от погрешната страна на оградата.
50.
Дънкан опря юмруци върху бюрото на наблюдателната станция. Командният център на охраната се намираше в бункер в склона на хълма. От него имаше пряк достъп до вилата и подземната лаборатория. През прозорците с бронирани стъкла зад Дънкан се откриваше изглед към залива и бедстващия риболовен катер, който навлизаше в кълбо дим в техни води. Съдът не беше непосредствената му грижа. Стрелковото гнездо на вилата го държеше непрекъснато под прицел.
Вниманието на Дънкан бе съсредоточено върху тъмния екран.
Вслушваше се в шума в слушалката, като се мъчеше да улови някакъв сигнал от разузнавателната група. Ужасяващите писъци по радиото все още отекваха в ушите му. Не можеше да определи колко гърла ги бяха издавали.
Дали някой от хората му бе все още жив?
- Пусни записа пак - каза той.
Дежурният зад бюрото започна да натиска разни копчета и по тъмния екран пробягаха размазани ярки образи, след което показа кристално чиста картина на пресноводния извор, бълбукащ сред гората по залесения склон на хълма. Камера 4А - една от дванадесетте, разположени на ключови места, предлагащи най-добри условия за наблюдение на ежедневието на опитните образци - се намираше до единствения водоизточник на острова.
Екипът на Дънкан беше успял да монтира новото устройство. Образът се движеше, докато поставяха и закрепваха камерата. Нечия ръка помаха пред обектива, за да провели дали работи.
След това ръката рязко се спусна и един от хората му спринтира пред камерата. Карабината му беше опряна на рамото, бузата бе притисната в приклада. Камерата не предаваше звук, но карабината стреляше - от дулото й излизаше дим и огън. После мъжът излезе от кадър.
Миг по-късно образът трепна и изчезна.
Дънкан рязко пое дъх. Безпокоеше го не само участта на хората му. Погледна мониторите, предаващи картини от останалите единадесет камери. Те показваха различни изгледи към острова - грубо от- ходно място, скален корниз, плитка пещера. Три камери гледаха към селището. Всичко изглеждаше тихо и спокойно, само че от обитателите му нямаше и следа. Подозрителното им отсъствие можеше да означава само едно.
- Те знаят за камерите - промълви Дънкан.
„За всички“.
Значението на това беше много тревожно.
„Тогава защо са повредили само една?“
Отговорът беше съвсем прост. Копелетата бяха заложили капан, за да примамят хора. Но защо? За да си отмъстят? Надали. Действията им бяха прежалено пресметливи, прекалено целенасочени. Отново си припомни стрелбата на карабината. Появи се друга възможност, която започваше да му се струва все по-сигурна и сигурна. Счупената камера не трябваше да примамва хора - а оръжия.
Погледна компютърния монитор. На екрана имаше карта на острова. Малки червени точки се движеха по нея в реално време. Това бяха проследяващите устройства на четиринадесетте маймуночовеци и двадесет и трите други образеца. Никоя от светлинките обаче не се намираше в близост до извора по време на нападението. Забеляза, че някои от точките си остават неподвижни - някои в колибите на селото, две в пещерата, останалите - в джунглата.
Започна да брои неподвижните светлинки.
„... дванайсет, тринайсет, четиринайсет“.
Точно толкова, колкото бяха маймуночовеците. Това не можеше да е съвпадение. Обяснението можеше да е само едно.
- Махнали са предавателните си устройства - каза на глас той.
- Сър! - Дежурният скочи и посочи картината, предавана от една от камерите. - Вижте това!
Дънкан застана до него пред монитора. На екрана се виждаше поляна в джунглата. Отначало не забеляза нищо. После някакво движение в сенките привлече погледа му. Някакви фигури се промъкваха в гората.