Две, може би три.
Присви очи.
„Да не би да са липсващите обитатели?“
После една от сенките излезе на осветено от слънцето място. Мъж с панталони, камуфлажно яке - и карабина. Отначало Дънкан си помисли, че е някой от хората му, все още останал жив. Но екипировката не беше същата. А и той познаваше тримата, които бяха прекосили сухопътния мост до онова адско място. Този не беше от тях. На острова имаше други.
Претегли възможностите. След земетресението в Хаити разбойниците в района бяха станали по-дръзки. Възможно ли бе да са някои от тях?
Загадъчната група изчезна в джунглата.
- Какво ще заповядате? - попита дежурният.
Дънкан се обърна към компютърния монитор. Хаотичното движение на червените точки бе спряло. Докато гледаше, те отново се задвижиха - всички, без изключение. Насочваха се към натрапниците, подобно на затягаща се примка.
Устните му се разтеглиха в зловеща доволна усмивка. Глупаците бяха избрали неподходящо място за акостиране.
- Сър?
- Продължавай да наблюдаваш - каза Дънкан. - След малко проблемът би трябвало да се разреши сам.
Това обаче не се отнасяше за една друга грижа. Как изобщо тази група се беше озовала на острова? Дънкан се обърна към прозорците, които гледаха към морето. Пушещият катер продължаваше да крета към залива.
Явно това беше отговорът.
Беше чувал, че някои птици се преструват, че крилото им е счупено, за да подмамят котките по-надалеч от гнездата им. Същото ставаше и тук. Бедстващият катер целеше да отвлече вниманието им и да свалят гарда.
Гневът пламна дълбоко в гърдите му.
„Време е да я стъпчем тази птичка“.
- Обади се на стрелеца в бункера - нареди Дънкан, без да откъсва очи от залива. - Да открие огън по катера.
51.
Джак ги усети, преди да ги е видял.
Вдигна юмрук, за да спре другарите си. По време на прехода се беше настроил към гората - към приглушения шепот на морския бриз в игличките на боровете, към свежия аромат на глина и сол, редуващите се сенки и слънчева светлина. После настъпи внезапна промяна. От гората навсякъде около тях се чу тихо пукане, сякаш към тях се движеше някакъв пожар. Полъхът на вятъра донесе до него ясно изразена мускусна миризма. Някакви дребни сенки се раздвижиха бързо в клоните отляво.
В гората имаше нещо - и се приближаваше.
Джак предпазливо приклекна и свали ремингтъна. Предпочиташе да ловува с пушка помпа в гората. При ограничено пространство разпръскващите се сачми вършеха по-добра работа от точността на карабината.
Мак и Брус заеха позиции от двете му страни. Тримата бяха с гръб един към друг и с насочени напред оръжия.
Джак се взря в сенките. Шумоленето моментално престана, сякаш някой бе натиснал прекъсвач. Зачака. Лесно можеше да припише звуците на развинтеното си въображение, само че острата миризма на мускус си оставаше.
Настръхна. Усещаше очи върху себе си - много очи, които го изучаваха също така напрегнато, както той наблюдаваше гората. Докато напрягаше всичките си сетива, главоболието се върна с пълна сила и периферното му зрение се сви. За момент главата му се изпълни със странен шум, сякаш тялото му се беше превърнало в радиоантена, опитваща се да улови сигнал.
Отдясно внезапно запращяха клони. Поради някаква причина Джак погледна нагоре. Над тях премина сянка и полетя тежко надолу към него и хората му. Наложи се да се пръснат. Нещото падна на земята в центъра на групата им.
Кръв плисна във всички посоки.
Джак зяпна, отвратен и потресен.
На земята лежеше обезглавен труп. Ръцете бяха изтръгнати от ставите и бяха останали само тялото и краката. Кръвта продължаваше да се процежда от раните.
„Какво, по дяволите...“
Забеляза черната камуфлажна униформа. Екипировката бе същата като на групата, атакувала ЦИЗ- ВО. Отново насочи вниманието си към потъналата в сенки гора. Тя си оставаше мъртвешки тиха - толкова тиха, че можеше да чуе плясъка на вълните в далечината. Шумът в главата му отслабна до ниско бръмчене, но докато напрягаше сетивата си, то бавно започна да се усилва.
- Ето ги и тях - прошепна Джак на хората си.
Лорна продължаваше да държи момиченцето. По телевизията продължаваше „Улица Сезам“.
- Значи смятате, че снощното нападение е било опит да стигнат до децата? - попита Бенет.
Лорна сви рамене.
- За какво друго им е да атакуват този остров? Казахте, че имат предостатъчно храна, вода и подслон. Защо им е да преплуват дотук през нощта и да нападнат стража на плажа?