- Може и да сте права - каза Малик. - Но това не обяснява свръхагресията, показана преди да преместим възрастните на другия остров. Така че не всичко се дължи на децата.
Двамата се обърнаха към нея. Загледаха я някак прекалено напрегнато, сякаш очакваха от нея решение, някаква идея за обясняването на проблема. Лорна знаеше, че ако не успее да ги впечатли, не успее да докаже ползата от себе си, дните й на това място бързо ще приключат.
- Изблиците на агресия - започна тя. - Казахте, че нападенията са започнали, без да бъдат провокирани.
Малик кимна.
- Точно така. Миналата година един възрастен екземпляр най-спокойно провеждаше теста си за интелигентност, когато изведнъж скочи и смаза лаборанта. Разбира се, образецът беше веднага убит, за да не се допуснат други инциденти.
- И нищо не е провокирало нападението?
- Доколкото можем да преценим, нищо.
- Ами процедурите, които провеждате в другите си лаборатории? И по-конкретно болезнените опити?
Малик потърка замислено брадичка.
- Правим изследвания през цялото време. Все още не разбирам какво искате да кажете.
Лорна отново си представи странното стадно поведение, което бе видяла.
- Казахте, че образците имат кошерен разум, нали така? Че мислите им се предават по електромагнитната мрежа, която ги обвързва. Защо тогава същото да не се отнася и за болката? С други думи, онова, което чувства един, може би чувстват и всички останали. Ако това е така, щом провокирате един екземпляр, някой друг може да реагира съвсем рефлексивно.
Бенет погледна Малик.
- Обмисляли ли сте тази възможност?
- Не, но тя е наистина интригуваща. - Ученият замислено присви очи, но не изглеждаше напълно убеден. - Ще трябва да прегледам записите.
- Трябва да престанете да мислите за тях като за инвалиди - каза Лорна. - Те имат само един разум, разпространен фрактално в групата. Те са една психика в много умове. И в продължение на години вие сте малтретирали тази психика и сте я измъчвали по множество начини.
Впери поглед в Малик, очакваше той да възрази срещу обвинението в жестокост. Мълчанието му бе повече от красноречиво.
Тя продължи:
- Нима има нещо чудно, че при такова продължително и непрекъснато малтретиране се проявяват психотични преломи? А вие подхождате дори към тях неправилно. Опитвате се да изкорените проблема, като елиминирате само извършилите насилие. Тези сривове не се дължат на индивидите в групата, а на цялото, на кошерния разум, който сте измъчвали до точката на пречупване.
Бенет и Малик се спогледаха разтревожено.
- Значи предполагате, че целият кошерен разум може би е психотичен? - Гласът на Малик трепна разочаровано. - Докаран до лудост.
- Може би дори нещо по-лошо.
- В какъв смисъл по-лошо? - попита Бенет.
- Ако доктор Малик е прав за тяхната интелигентност, цялото, което сте създали, не е просто безумно - а блестящо безумно. Отвъд нашето разбиране, отвъд възможността да бъде излекувано. Чиста ярост и лудост, съчетани с коварство и хитрост. - Лорна поклати глава. - Създали сте чудовище.
Джак се взираше над цевта на пушката към гората. Имаше чувството, че в черепа му бушува пожар. Трупът зад него вонеше на кръв и чревно съдържание. Защо го бяха хвърлили по групата му? Като заплаха, като начин за отвличане на вниманието? Но защо просто не ги нападнаха?
Оглеждаше гората и ги усещаше от всички страни. Той и хората му бяха обкръжени, хванати в капан. Отново се замисли за трупа. Умът му работеше бързо.
„Защо го хвърлиха тук?“
И изведнъж разбра. Хвърли поглед към тялото и си спомни трясъка на автоматичната стрелба. Звучеше така, сякаш беше дошла не само от едно оръжие. Някой, който и да бе той, се беше справил с опитни войници със същата лекота, с която човек избива мухи. Ако искаха да ликвидират неговата група, досега вече да са го направили. А вместо това бяха хвърлили трупа тук.
И той знаеше защо.
„Като послание“.
Обърна се към Мак и Брус.
- Свалете оръжията.
И за да даде пример, самият той свали пушката от рамото си, задържа я в протегнатата си ръка, приклекна и я остави на земята.
- Да не си се побъркал, шефе? - попита Мак.
- Направи го. Ако искаш да живееш.
Мак измърмори нещо под нос, но се подчини.
Джак знаеше, че трупът е хвърлен като предупреждение. За да им покажат, че животът им е обречен, ако не се предадат. Усещаше също, че обитателите на острова, каквито и да са те, знаят, че екипът на Джак е различен от командосите.
След като оръжията се озоваха на земята, сенките се размърдаха и от гората се появи фигура. Намираше се много по-близо до тях, отколкото бе предполагал Джак. Само на няколко метра. Раздвижиха се и други. Някои по-големи, други - по-малки.