Бенет кимна.
- Да, направете го.
Малик махна на детегледачката.
- Ела с мен. Трябва ми помощ.
Конър направи вял опит да ги спре.
- Сър...
Бенет решително го избута настрани и нареди:
- Доктор Полк да остане тук. - Погледна я. - Ще продължим нашия разговор веднага щом сложим край на това.
Малик излезе след шефа си.
Конър се поколеба за миг, после изруга и ядосано ги последва. Дори не погледна назад, докато затваряше. Лорна остана сама с децата.
При затворена врата яростната стрелба се чуваше като глухо пукане. Въпреки това ясно личеше, че се засилва. Към какофонията се включиха и аларми, някъде отдалеч се чуха писъци.
„Какво става?“
Не знаеше, но трескаво търсеше някакъв начин да използва настъпилия хаос в своя изгода. Ако можеше да излезе, да се добере до радиостанция, може би дори до лодка...
И после какво? Дори да можеше да избяга от острова, каква беше надеждата и да се спаси в гъмжащите от пирати води?
Държеше детето, а останалите се присламчиха към нея подобно на привлечени от пламъка на свещ пеперуди. Имаха нужда от окуражаване, бяха се смълчали. Лорна трябваше да ги защити, но... но трябваше и да намери начин да се махне оттук!
С пулсираща глава забърза към отворената врата в дъното на детската. Надникна през нея с надеждата да намери някакъв път за бягство. От двете страни на дългото помещение бяха подредени високи детски креватчета. Само че бяха от метал и имаха капаци, които се заключваха.
Въпреки опасността в гърдите и пламна гняв. Как някой можеше да бъде така коравосърдечен към тези невинни деца? Големите влажни очи се взираха в нея и я следяха как претърсва помещенията.
Останала сама, Лорна вече нямаше нужда да крие емоциите си. Страхът и се превърна в ярост. Тя я използва, остави я да плъзне като огън през корема и. Беше се свила пред паниката веднъж в миналото - но това никога нямаше да се повтори.
Кучите синове й бяха откраднали всичко - живота и, брат и, приятелите и, дори Джак. Последната мисъл донякъде подкастри волята и. Щом Джак не беше успял да ги спре, каква надежда имаше за нея?
Претърси останалата част от затвора си. От спалното помещение се влизаше само в малка тоалетна и баня, други изходи нямаше. Беше затворена тук. Заедно с децата.
Понеже не знаеше какво друго да направи, се върна при децата. Те се събраха около нея. Някои се вкопчиха в краката и, други смучеха палци, едно-две тихо хлипаха. Тя се отпусна на пода сред тях.
Едно малко момче се качи в скута и до момичето. Двете се притиснаха едно в друго. Напомняха и за съединените маймунки капуцини в лабораторията. Но Лорна знаеше, че тези две деца - всъщност цялата група - са едно цяло, свързано не просто с плът. Още деца се настаниха около нея. При всеки гърмеж и автоматичен откос групата трепереше като вода, в която са хвърлили камъче.
Тя направи всичко по силите си да им вдъхне кураж. Докосна с ръка всяко. Децата като че ли се отпускаха от допира и. Кафявите като карамел очи не се откъсваха от нея. Мъничките пръсти се вкопчва- ха в нея, в другарчето. От тях се носеше топлата миризма на бебешка пудра и вкиснало мляко.
Въпреки страха и физическия дискомфорт Лорна усети в себе си струйка покой. Не можеше да каже откъде идва - дали от самата нея, или от децата. Нямаше значение. Но този покой не беше чувство на лениво доволство, а на твърда решимост.
Паниката отстъпваше, за да се замени с увереност.
- Ще се махнем оттук - обеща тя колкото на децата, толкова и на себе си. - Всички ще се махнем.
„Но как?“
Главата на Дънкан още кънтеше от експлозията. Струйка кръв се стичаше от едното му ухо по врата.
Миг преди взрива беше изскочил от помещението и се бе хвърлил във варовиковия тунел, който свързваше командния бункер с вилата. Беше успял да затръшне вратата след себе си, когато ракетата улучи картечното гнездо горе. Ударната вълна обаче беше изкъртила вратата от пантите и го бе запратила навътре в тунела.
С насълзени от дима очи Дънкан се върна в помещението. Под краката му захрущя стъкло. Половината стъкла на прозорците, гледащи към залива, бяха пръснати. Откри дежурния на пода, в локва кръв. Провери дали има пулс, но не успя да го напипа.
Отиде до единия от разбитите прозорци. Автоматичните откоси отекваха, прекъсвани от взрив на гранати. Риболовният катер още беше в залива, наполовина скрит от дима. Свирепата престрелка между съда и брега продължаваше. Канонадата беше адска. Трасиращи куршуми раздираха сгъстяващия се пушек. Чуваха се писъци.