Въпреки това Дънкан имаше чувството, че целта на катера е да отклони вниманието им и да го задържи върху себе си, а не да предприеме фронтална атака.
Но защо?
Обърна се към мониторите. Повечето бяха тъмни, но няколко даваха картина. На един от тях зърна движение и пристъпи по-близо. Екранът показваше оградата между двата острова.
И още нещо.
Черния зодиак. Явно някой заблуден куршум бе спукал някой от понтоните му. Лодката вече нямаше къде да отиде. Пиратите бяха извадили късмет, че са се добрали до брега - и още по-голям, че не се бяха натъкнали на мините, поставени по морското дъно.
По-близо до камерата се виждаха петима мъже, приклекнали до оградата. До тях на пясъка лежаха два трупа в растяща локва кръв. Черните камуфлажни якета недвусмислено показваха, че са хора на Дънкан.
Пръстите му се свиха в гневни юмруци.
Кои бяха тези, по дяволите?
Един от нападателите се премести по-близо до скритата камера. За момент лицето му се оказа точно срещу обектива. Носеше бейзболен каскет. Дънкан замръзна.
„Този каскет...“
Беше го виждал. И собственика му също. На пътя в Делтата. Онзи кейджън в очукания шевролет. Помъчи се да проумее какво прави тук този човек. Беше абсолютно безсмислено. С очите си беше видял как пикапът му потъва в Мисисипи. Дори да беше оцелял в реката, защо беше тук? Как бе успял да го проследи до Изгубения рай?
Отговорите бавно си пробиха път през шока.
Кейджънът беше споменал, че брат му бил в ЦИЗВО. Именно затова се бе появил на пътя по никое време и беше спрял, за да попита къде се намира Центърът. И щом сега беше тук, това означаваше, че някой друг вероятно е оцелял при атаката срещу лабораторията.
Дънкан си даде сметка, че все още не е получил вест от войника, когото беше оставил да прочисти района. Дали не беше заловен и принуден да си развърже езика? Малко вероятно. Хората му никога не биха проговорили.
Но въпреки това тези копелета бяха открили острова.
Е, щяха да съжаляват.
След като първоначалният шок отшумя, Дънкан осмисли новата информация. Гледаше как кейджънът килва каскета си назад и се взира през оградата към другия остров, сякаш очакваше някого. Явно тази група се опитваше да се срещне с другата, за да могат заедно да нанесат удара, да се промъкнат през задната врата, докато престрелката отпред продължава.
Но каква бе крайната им цел?
Въпросът не беше от трудните.
Ставащото по всичко приличаше на спасителна операция.
Дънкан включи радиостанцията и се свърза с помощника си.
- Конър.
- Сър? - Помощникът му заговори бързо: - Бенет се качва горе. Не успях да го спра.
На Дънкан не му пукаше.
- Ами жената?
- Затворих я в детската. Няма къде да се дене.
„Не е достатъчно“.
- Иди там - нареди той. - И и пръсни главата.
53.
Лорна седеше с децата. Приглушената стрелба продължаваше. Беше затворена тук и не й оставаше друго освен да чака. Не знаеше на коя от сражаващите се страни да застане - на страната на дявола, когото познаваше, или на атакуващите пирати.
Внезапно всички деца се напрегнаха и обърнаха погледи към входа, сякаш реагираха на някакъв недостъпен за сетивата й сигнал. После изведнъж всички скочиха на крака, подобно на стреснато ято.
Поведението им я накара да настръхне. Напрежението на децата беше заразно.
Силен трясък привлече вниманието и към изхода. Външната врата се беше затръшнала.
Някой идваше.
Децата отстъпиха към дъното на помещението и тя ги последва. Или може би те я замъкнаха. Мънички ръце се бяха вкопчили в панталоните и и я дърпаха.
Стигнаха тъмното помещение със заключващите се легла. Докато прекрачваха прага, Лорна видя как вратата към антрето се отваря, но така и нямаше време да разбере кой влиза.
От страха на децата сърцето и продължаваше да тупти бясно, сетивата и бяха изострени.
- Къде си, по дяволите? - извика някой.
Конър. Нещо в гласа му накара сърцето и да се качи в гърлото. Наред с раздразнението ясно се долавяше и заплаха. Децата продължаваха да я теглят, сякаш бяха доловили същото по споделящата си връзка.
Лорна затаи дъх и продължи с тях. В спалнята обаче нямаше къде да се скрие, освен ако не се напъхаше в някое от леглата.
Накрая вълната от малки тела стигна средата на помещението и пръстите я пуснаха. Децата се пръснаха във всички посоки - движеха се с изненадваща бързина, сякаш се подчиняваха на недоловима заповед. Всички се скриха под тежките метални легла.
Лорна последва примера им и потърси убежище. Коленичи зад едно от леглата, но продължи да следи вратата. Две деца се скриха под същото легло. Малките телца се притиснаха в нея. Трепереха от страх.