Бенет - изглеждаше зашеметен, но не и паднал духом - кимна.
- Добре. Направете го.
Дънкан взе предавателя, нагласи таймера на тридесет минути и вдигна предпазното капаче. Погледна отново Бенет с пръст върху бутона.
„Последна възможност...“
Бенет се обърна и закрачи към изхода.
Удовлетворен, Дънкан натисна бутона.
Вече нямаше връщане назад.
На прага Бенет спря.
- Ами вие? Да задържим ли хеликоптера, докато дойдете?
- Не. Ще се добера до хидроплана.
Оставаше му още един проблем за решаване. Погледна през разбитите прозорци. Престрелката между риболовния катер и брега продължаваше с пълна сила. Не можеше да рискува катерът да се измъкне от предстоящата детонация. Време беше войната да се пренесе и във въздуха.
- Ами другите служители на острова? - попита Бенет.
Дънкан беше благодарен, че в момента са сами. Всичките му хора трябваше да останат тук до последния момент, за да задържат зверовете достатъчно дълго и да осигурят сигурното им измъкване.
Бенет продължи да се взира в него, чакаше отговор.
И Дънкан му го даде.
- Винаги можем да наемем още хора.
56.
Лорна вкара и последното дете в антрето, през което се стигаше до основния комплекс на лабораторията. То действаше като въздушен шлюз и се наложи децата да се разделят на три групи, за да минат през него.
Уплашени от разделянето, малчуганите се нуждаеха от почти непрекъснато успокояване и окуражаване. Лорна разбираше тревогата им. Малик бе казал, че детското отделение е екранирано с медни проводници в стените, за да се предпазят развиващите се умове от замърсяване. Така че всеки път, когато оставеше едната група в коридора и се върнеше за следващата, връзките помежду им за момент се прекъсваха от медния щит. Лорна можеше само да гадае какъв ли ужас би изпитала, ако внезапно и отрежат половината мозък.
Накрая всички отново бяха заедно.
Отново свързани в коридора, децата се събраха още по-плътно едно до друго. Нуждаеха се от контакт, както умствен, така и физически.
Но Лорна не смееше да чака. Извади пистолета от колана си. Трябваше да намери начин да се върне в лабораторията, а оттам да се доберат до вилата.
- А сега тихо. Не се отдалечавайте.
Тръгна по коридора, следвана от децата. Стреснати от новата обстановка, те ходеха като по лед - движеха се несигурно, сякаш не се доверяваха на краката си. Повечето всъщност сигурно никога не бяха излизали от детското отделение.
Въпреки това групата се движеше мълчаливо, сякаш усетила опасността.
Лорна се мъчеше да се върне по същия път, по който я бяха довели тук. Детското отделение се намираше в най-дълбокото ниво на лабораторния комплекс, за да може скалата да екранира допълнително децата, но също така и за да ограничи достъпа само за онези, които имаха разрешение да идват тук. Беше благодарна за това.
Навън бушуваше война и тук сякаш бе съвсем пусто.
Накрая стигна до познато стълбище. Вдигна ръка, за да даде знак на децата да изчакат, докато проучи пътя, и като пристъпваше колкото се може по-тихо, се промъкна по стъпалата към горната площадка.
Коридорът минаваше през операционната, където беше видяла за пръв път един от хоминидите. В края му трябваше да се намира главната лаборатория.
Чу приглушени гласове и пръстите и се стегнаха около дръжката на пистолета. Колко души имаше тук? Ако не бяха много, може би щеше да си проправи път навън с помощта на оръжието. Трябваше да опита. Единственият начин да стигне до вилата бе през лабораторията на Малик.
Каквито и да бяха обстоятелствата, трябваше да действа бързо.
Махна на децата да я последват.
- Побързайте.
Групата забърза по стъпалата и се изсипа в коридора с нея - но изведнъж нещо се промени. Първото момче на стълбите внезапно трепна и запуши ушите си с длани. Останалите също замръзнаха.
Лорна коленичи сред тях.
- Какво има?
Децата стояха неподвижно, в позите им се четеше болка и страх.
Нямаше време да ги успокоява. Трябваше да ги накара да продължат. Наведе се, взе едно малко момиченце и се изправи. Вместо да се отпусне в обятията и както преди, момиченцето остана в ръцете и като стегнат възел.
Нямаше време да се чуди каква е причината за поведението им. Тръгна по коридора с момичето. Останалите я последваха, но от гърдите им се изтръгна тихо скимтене, подобно на пара от заврял чайник. Дланите на децата не се отлепяха от ушите.
„Какво ги притеснява?“
Ранди протегна ръка и докосна брат си.