После всичко приключи толкова внезапно, колкото беше започнало.
Армията продължаваше напред и увличаше Джак и хората му след себе си.
- Не спирайте - извика той. - Стойте с тях.
Продължиха нагоре през касапницата. Кръвта беше превърнала почвата в кал. Някои войници още бяха живи и се мъчеха да изпълзят настрани, червата им се влачеха по земята.
Един уплашен войник се беше облегнал на едно дърво. Половината му лице липсваше. Насочи пистолет към тях и започна да дърпа спусъка, но беше останал без патрони.
Подминаха го, без да спират.
След малко Джак започна да се препъва и да се олюлява. Краката му сякаш бяха пълни с олово, дишането му бе неравно, всяка глътка въздух го изгаряше. Но вместо да стане безчувствен към обстановката, сетивата му си оставаха странно изострени.
Подуши сладката влага на някакво цвете, което стъпка. Чуваше пукането на игличките под краката си. Потъналата в здрач гора му се струваше прекалено светла.
След още десет метра видяха вилата.
Стоманените капаци на всички прозорци на долния етаж бяха спуснати и вилата изглеждаше като обсадена крепост. Бункерът в горната част беше превърнат в куп развалини. Мебелите от тиково дърво по откритите веранди бяха станали на трески от картечния огън на катера.
Внезапно Белега се появи до Джак. Изгледаха се и Джак отново изпита чувството, че черепът му ще се разцепи. Белега се пресегна и сграбчи ръката му под лакътя. Жестът изглеждаше едновременно като благодарност и заплаха.
Джак го разбра.
И двамата бяха стигнали до целта си.
След тази последна атака всички съглашения се отменяха.
57.
Лорна строи децата покрай едната стена на коридора и предпазливо пристъпи към летящите врати на главната лаборатория. До нея достигнаха гласове.
- Колко време ни остава?
Позна акцента на Малик. Освен това чу паниката в гласа му. Открехна вратата с цевта на пистолета и надникна.
Бенет стоеше с гръб към нея. Гласът му бе тих.
- По-малко от двайсет минути. Така че побързайте.
Малик стоеше до редицата компютри и прибираше твърдите им дискове в метален куфар. До него имаше преносим контейнер за замразени образци.
- Ами останалите от екипа ми?
- Обречени са - с болка в гласа отвърна Бенет. - Точно затова казах на всички да излязат. Евакуацията е тайна.
Лорна се помъчи да проумее чутото. Защо се махаха? Защо беше тази внезапна тревога? Опита се да свърже наученото с плановете си за бягство. Можеше ли по някакъв начин да използва ситуацията в своя полза?
Бенет си погледна часовника.
- Прибирайте всичко и да вървим.
Малик затвори куфара, даде го на Бенет и взе криогенния контейнер от масата.
- В рамките на дванайсет часа трябва да приберем пирусните образци в лабораторни условия, иначе рискуваме да изгубим всичко.
- Разбрано. Ще уредя нещата по пътя.
Двамата тръгнаха към врата, над която светеше надпис АВАРИЕН ИЗХОД.
„Накъде ли води?“
Сякаш чул въпроса й, Малик попита:
- Тунелът към площадката за хеликоптери безопасен ли е?
- Намира се извън линията на огъня. Освен това пилотът е въоръжен.
За първи път Лорна отново усети някаква надежда. „Има друг изход!“ Ако ги последваше на безопасно разстояние, можеше да изведе децата в гората и да изчака тази война да приключи.
Но надеждата и се оказа напразна.
Рязък глас излая зад нея. Лорна се обърна и видя на входа към операционната кльощав мъж. Беше лаборантът Едуард, който и беше взел кръв и и бе инжектирал хормоните. Държеше насочена към нея карабина.
- Какво правиш тук? - извика той. Погледна децата и срита най-близкото. - Хвърли пистолета и излез в лабораторията.
Лорна нямаше избор. Пистолетът изтрака на пода. Децата се втурнаха към нея. Лорна отстъпи зад- нешком през летящите врати в голямото помещение.
Обърна се. Малик и Бенет бяха спрели и се взираха в нея.
- Доктор Полк? - Гласът на Бенет бе изненадан и изпълнен с подозрителност. На Лорна за момент и се стори, че забелязва по лицето му да пробягва вина.
Очите на Малик се разшириха, когато видя скупчилите се около нея деца.
- Какъв късмет!
Бенет го погледна.
- Един-два екземпляра ще са добре дошли - обясни докторът. - Те са идеалните семена за новото начало.
Стомахът на Лорна се сви. Беше поднесла децата направо в лапите на чудовището.
Едуард също влезе. Държеше пистолета и насочен към нея. Обхвана сцената с един поглед - куфара, криогенния контейнер. Погледът му се стрелна към знака на аварийния изход.
- Къде отивате?
Малик пристъпи напред, леко присвит, с една ръка зад гърба. Погледна децата, сякаш подбираше по-зряла диня.