Още една двукрака фигура пристъпи през дима.
Не беше хоминид.
Лорна ахна. Беше невъзможно!
Скочи на крака.
- Джак?!
58.
Вълна на облекчение заля Джак, когато чу гласа и. Той примигна, за да махне сълзите от раздразнените си очи, и се запрепъва навътре.
Помещението приличаше на работилницата на някакъв смахнат учен. Горящи отломки се търкаляха по пода и в стаята се виеше дим.
Джак присви очи, за да вижда по-добре - и забеляза надигащата се от пода жена.
Лорна...
Хвърли се към нея.
Тя се затича към него.
Джак едва не я смаза в прегръдката си. Вдиша дълбоко и изпълни дробовете си с миризмата и. Усещаше ударите на сърцето и в гърдите си. Нежната и мека буза се докосна до врата му. Имаше нужда да се увери, че тя е истинска, а не някакъв трескав сън. Притисна я още по-силно към себе си.
Но тя се изтръгна от прегръдката му и го погледна с широко отворени, пълни с тревога очи. Докосна голите му гърди. Дланта и беше като лед.
- Гориш!
Той хвана ръката и и сви пръстите и.
- Просто треска. Грип. Няма значение.
Лорна не изглеждаше убедена. Но за момента имаше по-належаща грижа. Пръстите и се стегнаха около неговите.
- Джак, островът. Заложили са бомби. Нагласени са да се взривят след десетина минути.
Джак се напрегна. Представи си напалмовите заряди. Не, нямаше да е само единият остров. Кучите синове разчистваха къщата и изгаряха всички мостове след себе си.
- Трябва да се махнем оттук - каза Лорна.
Той я хвана за ръка и я поведе към изхода, но в помещението се изсипваха още и още от силите на Белега и запречваха пътя.
Джак пристъпи напред и застана пред хоминида. Трябваше да предаде съобщението си.
- Трябва да се махаме! - Посочи вратата. - Веднага!
Белега не му обърна внимание. Погледът му оставаше прикован в групичката деца. Малчуганите също го гледаха втренчено, сякаш помежду им се водеше някаква безмълвна война на воли.
Джак нямаше време за това.
Пристъпи между Белега и децата.
Очите на хоминида се стрелнаха гневно към него и агонизиращата болка отново стегна черепа му. Джак изпъшка и рухна на колене. През главата му прелетяха картини - пръски кръв, проблясване на скалпел, затягане на кожени колани, подложено на дисекция тяло.
И всеки образ бе съпроводен с пристъп на болка.
После усети как издърпват тялото му настрани. Натискът в главата изведнъж отслабна. Зрението му се възвърна.
Лорна коленичи до него.
- Добре ли си?
Джак докосна челото си, очакваше да напипа строшени голи кости.
- Мисля, че да.
Вдигна очи. Белега отново бе насочил мрачното си внимание изцяло към групата деца. Джак осъзна тежката истина. Примирието, съществувало помежду им, беше приключило.
Обърна се към Лорна.
- Няма да ни пуснат да си идем.
Задъханият Малик изкачваше последните стъпала. След тъмния тунел изходът отпред бе ослепите лен и той тичаше към спасението си, притиснал здраво до гърдите си криогенния контейнер. След като Саддам бе унищожил оригиналния източник, това бяха последните образци от вируса.
„С това мога да започна отново. Със или без Бенет“.
От тези замразени семена можеха да се родят цели армии.
И нямаше никакво значение кой финансира работата му. Винаги щяха да се намерят правителства, готови да платят. Ако не Съединените щати, то някоя друга страна. А като свободен изследовател той можеше да определи каквато си поиска цена.
Стигна края на тунела и изскочи навън.
Слънцето беше залязло, но небето на запад все още светеше в тъмнооранжево.
Хеликоптерната площадка се намираше на най-високата точка на острова. Кръгът от асфалт, боядисан като жълта мишена, държеше джунглата настрана. Малик затича към него по чакълената пътека. Дори оттук чуваше ниското бръмчене на двигателя. Щом изкачи хълма, видя бавно въртящите се перки.
Стигна асфалта и извика пилота.
Той стоеше в другия край на площадката и гледаше към брега. Хвърли фаса си, обърна се и бързо дойде до хеликоптера.
Малик го чакаше до отворената врата.
- Къде е господин Бенет? - попита пилотът.
Малик надяна най-загрижената си и изпълнена с мъка физиономия.
- Мъртъв е. Попадна в засада.
Пилотът погледна към тунела, сякаш се чудеше дали да не провери лично. Малик с нарочна показност си погледна часовника.
- Остават ни по-малко от десет минути. Трябва да тръгваме. Или сега, или никога.
Пилотът погледна загрижено собствения си часовник и кимна.
- Качвайте се. Трябва да се отдалечим достатъчно от взрива.
Малик се качи на задната седалка. След няколко секунди двигателят изрева, перките разсякоха въздуха и Малик усети как стомахът му изведнъж пропада. Плъзгачите се отделиха от асфалта.