Самото прекъсване на физическия контакт с острова бе достатъчно, за да успокои бясно биещото сърце на Малик. Той намести замразеното си съкровище в скута си и се загледа през прозореца. Дърветата изчезваха някъде под него. Морето се ширна във всички посоки, сякаш обещаваше нови безкрайни възможности.
На лицето му дори се появи усмивка.
Пилотът се обърна. Трябваше да вика, за да се чуят.
- Каква е тази миризма?
Малик не разбра за какво говори. Подуши дълбоко, уплашен да не би да усети дим или изтичащо гориво. Нямаха време да проверят дали машината е в изправност.
- Какво карате? - извика пилотът. - Смърди така, сякаш някакво животно се е изсрало отзад!
Малик най-сетне надуши вонята. Не беше успял да я долови досега, тъй като беше свикнал с нея. През цялото време я усещаше в лабораториите. Просмуква се в дрехите ти, в косата, дори в порите ти.
Подуши ризата си.
Беше наскоро изпрана.
Вдигна глава и миризмата се засили. Не идваше от него. Заля го страх.
Обърна се към малкото товарно отделение в задната част. Сърцето му заби бясно.
Зверското лице се взираше в него с жестока усмивка. Създанието беше успяло някак да се напъха в тясното пространство. Сигурно се беше качило, докато пилотът беше пушил. Малик забеляза старите хирургически белези - но също така и предмета с форма на диск, закрепен на гърдите на хоминида.
Флешетна мина.
Преди година Дънкан бе изпробвал ефекта от мината върху един мъжки образец, който се бе осме лил да удари един от хората му. Малик беше прегледал тялото. Цялата плът бе разкъсана до кост - а според Дънкан образецът живял цяла минута след това.
Изпълни го ужас.
- Не - замоли се Малик. - Моля...
Създанието се усмихна студено, постави длан в центъра на мината и натисна детонатора.
Лорна чу далечна експлозия. Отначало се уплаши, че островът се взривява. Но след гърмежа не последва нищо.
„Би трябвало да ни остават около осем минути“.
Но къде можеха да отидат за толкова кратко време?
Застанала до Джак, Лорна продължаваше да наблюдава мълчаливата война между децата и възрастните. Не я разбираше, но подозираше, че двата разума - единият развиващ се и чист, другият измъчен и пречупен - се борят за надмощие. Или може би бе нещо не толкова брутално, а по-скоро опит да се намери общ език. Тъй като се бяха развили отделно, нищо чудно двете страни да не бяха съвместими.
Какво ли беше да изпиташ това? Да видиш отново децата си, но да не можеш да общуваш с тях на онова дълбоко ниво?
Накрая безизходното положение сякаш намери решение. Едно от децата се пресегна и хвана Бенет за ръката. Възрастният човек впери поглед в малчугана. Лицето му бе окървавено - при падането си беше счупил носа.
С характерната за ято странна синхронизация децата внезапно пристъпиха напред и открито застанаха срещу многократно превъзхождащите ги по брой и сила зверове и хора. Изглеждаха неестествено спокойни, хванали се за ръце и свързани в мрежа, за която Лорна знаеше, че далеч не се ограничава само с плътта.
А после децата се завтекоха към нея. Едно малко момиченце протегна ръчичка. Лорна я пое, но без да изпуска ръката на Джак.
Подчини се на децата и се остави да я поведат към събралата се пред изхода армия. Онзи, когото беше кръстила Адам, не помръдна от мястото си.
Тогава детето най-отпред - най-мъничкото момче, ако можеше да се съди по ръста му - вдигна ръка към покрития с белези хоминид.
Адам погледна надолу. На лицето му бе изписана смесица от мъка и болка. Вместо да поеме ръката на детето, той отскочи назад, сякаш се боеше от допира до него.
Но за чия безопасност - за своята собствена или за безопасността на децата?
Стената от зверове последва примера на Адам - раздели се и им направи път към изхода. Пускаха ги да си вървят... или може би ги прогонваха? Така или иначе, малкото момченце поведе и децата тръгнаха навън, като водеха със себе си Бенет, Лорна и Джак.
След няколко крачки се озоваха в кабинета на вилата. Сякаш бяха минали дни, откакто Лорна бе стъпвала тук.
В помещението имаше още зверове, но и те ги пуснаха да минат необезпокоявани. Когато продължиха нататък, Лорна забеляза в коридора група мъже. Един затича към нея.
- Лорна!
Тя не можа да повярва на очите си.
- Кайл!
След като видя Джак, се надяваше, че и брат и може би е жив, но не смееше да попита, тъй като се страхуваше от отговора.
Кайл избута Джак настрани и я прегърна.
- Никога вече не прави това!