Лорна не беше сигурна какво точно да не прави, но кимна.
- Обещавам.
Видя над рамото на Кайл как Джак отива при своя брат. Заговори му бързо, като размахваше ръце. Ранди се вцепени, после се обърна и забърза към изхода с останалите. Един от мъжете заговори нещо по радиостанцията.
Джак се върна при тях.
- Обаждат се на Ти-Боб да пусне още лодки. Ще ни чакат на плажа. Ще трябва да побързаме, ако искаме да изпреварим експлозията.
- Експлозия ли? - попита Кайл.
Без да дава повече обяснения, Джак понечи да се отдалечи, но докато се обръщаше, изгуби равновесие. Лорна се помъчи да го хване, но той се олюля и се строполи по очи на пода.
- Джак!
Тя коленичи до него. От самото начало бе подозирала, че нещо не е наред. Докато се държаха за ръце, Джак трепереше, сякаш имаше някакви микропристъпи. Лорна вече се боеше от най-лошото.
Кайл и помогна да го обърнат по гръб.
Джак изгаряше от треска. Лорна усети как треперенето му се засилва, става по-лошо. Мускулите му се свиваха в спазми. Очите му се бяха подбелили. Последният резерв сили, на които беше разчитал досега, вече бе изчерпан.
Лорна сложи длан на бузата му и очите му отново се отвориха. Устните му се раздвижиха едва-едва. Тя се наведе, за да може да го чуе.
Дъхът му докосна ухото и. Думите бяха само три.
- Том... го няма.
Лорна се дръпна. Отначало не го разбра. Защо говореше за по-малкия си брат? После видя нещо в очите на Джак, нещо, което може би винаги е било там, нещо, което по всякакъв начин се бе опитвала да не види, пренебрегвайки собствените си чувства като спомени за друго момче, за друга любов.
„Том го няма“.
От крайчеца на окото му се отрони сълза. Беше искал да сподели това, преди да е станало твърде късно. Може би искаше да каже дори нещо повече.
- Джак...
Но той вече бе изгубил съзнание. Очите му се изцъклиха, гръбнакът му се изви в дъга. Ръцете и краката му се вдървиха. Пристъпът беше ужасен.
Лорна се просна отгоре му.
- Помогни ми да го удържим.
Кайл хвана главата му. Притичаха двама мъже, екипирани като Джак.
- С какво можем да помогнем? - попита по-едрият.
- С нищо - отвърна Бенет, гледаше тресящото се тяло на Джак. - Виждал съм това и преди. Даже прекалено много пъти. Заразен е.
Лорна бе заподозряла същото. Спомняше си описанието на Малик за белтъка в кръвта и слюнката на генетично изменените животни, как той се възпроизвеждал, пресичал бариерата кръв - мозък и изгарял мозъчната кора като горски пожар.
- Няма надежда - рече Бенет.
Лорна обаче нямаше намерение да приеме това. Стана и посочи към вратата.
- Отнесете го при лодките.
- Какво ще правиш? - попита Кайл.
Лорна се обърна и забърза към лабораторията.
- Никой не е оцелял - извика Бенет след нея.
Лорна изтича през скупчилите се зверове.
Бенет грешеше.
Поне един беше оцелял.
59.
Обхванат от черен гняв, Дънкан бързаше към усамотения залив. До водата имаше навес за лодки, тесен каменен кей водеше навътре към привързания хидроплан - малка и надеждна „Чесна“. Под лъчите на залязващото слънце заливът приличаше на изкован от бронз.
Тук, далеч от престрелките, тишината на този малък оазис го успокои, помогна му да подреди мислите и плановете си.
Носеше раница, пълна с пари в брой и златни монети, взети от сейфа на Бенет. Беше смятал да ги пази, докато всички не се върнат в Щатите.
Но този план бързо бе променен.
Докато пресичаше хребета от основния залив до по-малкия, Дънкан видя как хеликоптерът на Бенет се издига от върха на хълма и удовлетворен, че всичко е наред, продължи надолу. Секунди по-късно грохотът отекна над острова.
Носът на хеликоптера се наклони надолу и машината изчезна в огнено кълбо и облак дим. Посипаха се горящи отломки.
Дънкан разбра огненото послание.
„Всичко приключи“.
Бенет и Малик бяха мъртви, мъртва беше и надеждата за рестартиране на проект „Вавилон“. Дънкан не знаеше защо се е взривил хеликоптерът - от граната, от поредната ракета или просто от случайно заблуден откос.
Нямаше значение.
Прие в движение новата реалност. Той беше от оцеляващите и белезите му бяха доказателство за това. С повече от сто хиляди в брой и в злато на гърба си можеше да започне отново. Първоначално бе смятал да бомбардира катера от хидроплана. Дори беше преметнал торбата с бомбата през рамо.
Но след взрива на хеликоптера я заряза. Вече нямаше значение дали катерът ще се измъкне от предстоящата експлозия. Когато новината стигнеше до света, самият той отдавна щеше да е изчезнал.
Сега единствената му грижа бе как да се разкара по-скоро оттук.
Закрачи още по-енергично към каменния кей.