Все още разполагаше с пет минути. Предостатъчно време да излети и да излезе извън обсега на взрива.
Стигна до пристана и забърза по него.
Но когато приближи навеса за лодки, усети нещо и настръхна. Спря.
Сякаш разбрал, че капанът му е усетен, гъвкавият звяр се измъкна иззад навеса. На височина стигаше до кръста му. Черната му козина беше настръхнала, пухкавата опашка стърчеше право назад. Оранжево-червеникавите му очи бяха втренчени в Дънкан.
Беше една от гигантските лисици от другия остров.
„Черни призраци“, така ги беше нарекъл един от хората му.
Дънкан посегна към кобура и извади пистолета. Нямаше да се предаде на паниката. Прицели се и стреля.
Чудовището обаче явно бе заслужило прякора си и отскочи настрани.
Куршумите рикошираха от камъка.
Дънкан отстъпи, но в никоя посока нямаше спасение. Островът всеки момент щеше да литне във въздуха. Спря. Умът му го подканваше да се затича към звяра и да изпразни пълнителя в него. Трябваше да стигне до хидроплана. Сърцето му обаче се свиваше от страх пред перспективата да тича към хищника.
На челото му изби пот, дланите му също станаха хлъзгави.
Нямаше избор.
Хвана пистолета с две ръце и го насочи напред. Присви крака и спринтира право към чудовището, като дърпаше спусъка отново и отново.
Някои куршуми не улучиха, но други намериха целта си.
Едната предна лапа се пречупи и звярът залитна. Друг куршум отнесе лявото му ухо. Трети го улучи право в гърдите. Звярът рухна. Дънкан не спря да стреля. Изпразни целия пълнител по него.
Продължи да тича с все сили, готов да прескочи трупа.
До хидроплана оставаха само още няколко крачки.
И тогава нещо тежко го удари в гърба и Дънкан полетя по лице върху камъните. В последния момент се извъртя и пое удара с лявото си рамо. Някаква голяма сянка скочи покрай него.
Друга лисица.
Дънкан моментално разбра ловната им стратегия. Първата лисица бе примамка, която да позволи на другата да го изненада отзад. Впери поглед в нападателя си, който спря и се обърна към него.
Дънкан извади празния пълнител и сложи нов.
Но вече си беше научил урока.
Припомни си, че на другия остров имаше три лисици.
Рязко се завъртя и видя последния звяр с блеснали очи точно зад себе си. Създанието се хвърли отгоре му, преди да успее да стреля. Захапа го за китката. Изхрущя кост. Пистолетът се изплъзна от пръстите му.
Дънкан го заудря с другата си ръка.
Звярът обаче го беше захапал здраво.
Втората лисица също се включи в атаката и захапа крака му като капан за мечки. После двете чудовища отстъпиха в противоположни посоки, опънаха го като ядец. Ужасна болка прониза рамото и бедрото му, когато сухожилията в ставите не издържаха. Зверовете се мъчеха да го разкъсат.
Отново грешеше.
До него се появи нова сянка. Третата лисица, все още жива. Куцаше на трите си здрави крака. От раните и течеше кръв.
Дънкан осъзна, че опъването не е целяло да го разкъса, а да го задържи на едно място.
Третата лисица отвори уста, острите и зъби бяха дълги като пръсти.
„Не...“
Създанието се хвърли към оголения му корем. Зъбите разкъсаха дрехи, кожа и мускул. После муцуната се зарови още по-дълбоко. Дънкан усети зъбите вътре в себе си.
Щяха да го изядат жив.
Но и този път грешеше.
Лисицата отстъпи и измъкна окървавената си муцуна. Но не без награда. Отстъпваше стъпка по стъпка, като теглеше навито черво. Изкормваше го. Агонията и ужасът го заляха.
Дънкан най-сетне разбра истината.
Това бе ужас, по-силен и от най-лошия му кошмар.
Лисиците не бяха дошли да го ядат.
А да си играят.
60.
Лорна изскочи от вилата и хукна към плажа. Беше намерила онова, за което се бе върнала в лабораторията. Зверовете я следваха по петите, сякаш привлечени от устрема и.
Две лодки „Зодиак“ се поклащаха в плитчините. Децата се качваха в тях, а двамата другари на Джак мъкнеха отпуснатото му тяло.
„Жив ли е още?“
Затича още по-бързо. Знаеше, че времето изтича.
Тъкмо стигна плажа, когато някой я сграбчи за китката и я спря. Лорна успя да се задържи на крака само защото ръката я стискаше като менгеме.
Беше покритият с белези мъжки хоминид. Лорна се опита да се освободи, но хватката му беше желязна. Създанието я завъртя. Лорна отвори уста да изкрещи за помощ, но от близките храсти се появи друг хоминид. Женската. Гърдите и бяха огромни, коремът и все още беше издут. Само че сега носеше бебе - новородено, доколкото Лорна можеше да прецени. Беше го повила в листо от бананово дърво.
Детето на Ева.
Женската беше родила.
Протегна и бебето. Лорна поклати глава. Не разбираше. Ева пристъпи още по-близо и набута бебето в ръцете и.