Трябваше да се опита да го направи.
Ранди посегна към челото си, сякаш да нагласи несъществуващия си каскет. Очите му блестяха тревожно.
Кайл вървеше зад него.
- Сестра ми знае какво прави.
Ранди се обърна към него.
- Та тя е ветеринар!
- При това адски добър!
Стигнаха капитанската каюта и Мак внесе Джак вътре.
Лорна спря в коридора и се обърна към другите двама.
- Ранди, по-добре да останеш тук. Обещавам, че ще направя всичко по силите си да го спася.
Ранди впери поглед в нея, разкъсван между ярост и страх. Внезапно се втурна напред. Лорна стреснато отстъпи, но Ранди само я награби в мечешка прегръдка.
- Погрижи се за братчето ми - прошепна в ухото и, като се мъчеше да преглътне сълзите си. После се изправи. - Знам, че между двете фамилии има лоша кръв. Но Джак ти вярва. Затова аз също ти вярвам.
Лорна кимна.
Кайл постави ръка на рамото на Ранди.
- По една бира, докато чакаме?
Ранди се отпусна, кимна и двамата с Кайл тръгнаха към стълбата.
Лорна влезе в каютата при Мак. Едрият мъж вече беше сложил Джак в леглото.
- Имаш ли нужда от помощ?
- По-скоро от компания. - Тя се усмихна измъчено. Не искаше да остава сама.
Мак седна на леглото до главата на Джак. Лорна остави бутилката с упойка на масичката. На етикета пишеше sodium thiopental. Беше я взела от хирургическите запаси на Малик. Упойката често се използваше при животни и като имаше предвид работата на Малик, Лорна бе решила, че лабораторията е заредена добре с нея.
Тя обаче смяташе не просто да анестезира Джак.
Години наред лекарите използваха тиопентал, за да вкарат пациентите си в кома. Макар че напоследък по-често се използваше пропофол, тиопенталът все още се предпочиташе в случаи на мозъчни травми или оток на мозъка. Лекарството предизвикваше забележително намаляване на невронната активност, а в момента Лорна търсеше точно този ефект.
Мозъкът на Джак беше преуморен.
С бързи движения тя подготви ръката му и сложи турникет. После взе спринцовката, която вече бе заредена с тиопентал.
Погледна Мак в очите над тялото на Джак.
- Можеш да го направиш - каза той.
Лорна преглътна страха си, вкара иглата, изтегли малко кръв, за да се увери, че е уцелила вената, след което отпусна турникета.
Бавно натисна буталото и постави мъжа, когото започваше да обича, в кома.
След половин час Лорна остави Мак да наглежда Джак и излезе на кърмата. Имаше нужда от глътка свеж въздух. Поне за минутка. Трепереше от изтощение и стрес.
Застана до парапета, вдиша дълбоко и загледа тъмното море. Звездите блестяха над нея, луната още не беше изгряла.
Драсната клечка кибрит я накара да подскочи от изненада.
Обърна се и видя Бенет, седеше на един стол на палубата. Изгубена в собствените си мисли, Лорна не го бе забелязала в тъмното. Той доближи клечката до лулата си, разпали я и тютюнът засвети като тъмночервени въглени. Бенет стана и дойде при нея.
- Как е той?
Лорна въздъхна.
- Не зная. Треската отслабна. Упойката спря спазмите. Но не зная дали вътрешно е добре. Дълго е бил подложен на вируса.
Бенет пусна струйка дим.
- Направихте всичко по силите си.
Известно време постояха мълчаливо.
Лорна имаше нужда да смени темата.
- Как е бебето?
- Спи. Намерихме решение. Жената на капитана има четиримесечно бебе. Просто късмет. - Бенет се обърна към нея. - Между другото, детето на Ева е момиченце.
- А другите деца?
- Всички спят вътре с малкото. Мисля, че го разпознават като едно от тях и искат да го посрещнат с добре дошло. Или може би е просто детско любопитство. Трудно е да се каже.
Отново настъпи мълчание. Бенет обаче явно бе пълен с въпроси.
- Защо според вас Ева се отказа от дъщеря си? - попита той.
Лорна си бе задавала същия въпрос. Не можеше да каже със сигурност, но имаше предположение.
- Мисля, че по същата причина, поради която пуснаха нас... или по-скоро децата.
- Какво искате да кажете?
- Бебето е чисто. Невронната му мрежа е все още в зародиш. Мисля, че във вилата възрастните разбраха, че децата са непокварени. В онзи момент на конфронтация се сблъскаха два разума. Единият чист и невинен, другият - измъчен и докаран до лудост. Мисля, че по-старият кошерен ум е разбрал, че младите са изгубени за тях и че единственото, което могат да им предложат, е отрова и болка.
Спомни си агонията и мъката на Адам, когато момченцето бе протегнало ръка към него.
- Затова направиха единственото, което можеха - каза тя. - Пуснаха ги, като последен дар и саможертва.