- А след това? Смятате ли, че са знаели, че ще загинат?
Лорна си припомни последното изражение на Ева. Изглеждаше изпълнено с покой и приемане.
- Мисля, че да.
Бенет потъна в размисъл, пуфтеше с лулата. Накрая се осмели да зададе истинския въпрос, който го тормозеше.
- Защо обаче защитиха мен? Това е безсмислено. Чудовищата щяха да ме убият.
- Може би знаете отговора по-добре от мен.
Той впери поглед в нея. В очите му заблестяха сълзи. Нуждаеше се от напътствие. Лорна не знаеше дали го заслужава, но взе пример от децата.
- Те защитиха и мен - рече тя. - Макар че не могат да се свържат с нас така близко както помежду си, според мен те са силно съпричастни. Усетили са във вас нещо, което си заслужава да бъде спасено.
- Но какво би могло да е то? Аз... аз само си затварях очите за... а понякога не правех дори и това.
Той поклати глава.
- Не зная. Не мога да прочета сърцето ви. Но може би са доловили у вас възможността за изкупление. И насред цялото онова кръвопролитие не са можели да позволят тази възможност да бъде унищожена.
Бенет се извърна. Скри лице в дланите си. Раменете му се разтресоха.
- Какво направих? - тихо изхлипа той.
- Не става въпрос какво сте направили, а какво предстои да направите - тихо каза Лорна.
И докато думите излизаха от устните и, ги прие и за себе си. Толкова дълго бе оставяла миналото да я определя, да я изолира, да я държи затворена в капана на собственото и чувство за вина. Вече не. Отново чу последните думи на Джак.
„Том го няма“.
Беше време наистина да го осъзнае и да действа според това.
Замоли се все още да има тази възможност.
62.
Кампусът на университета Тулани се издигаше сред скупчени стари имения, изпъстрени с магнолии паркове и колежански общежития. Намираше се само на няколко спирки с трамвая „Сейнт Чарлз“ до дома на Лорна в Парковия район.
Въпреки това през последните три дни тя рядко напускаше неврологичния отдел на четвъртия етаж на медицинския център на университета. Сега крачеше напред-назад по коридора и с нетърпение чакаше невролога да приключи прегледа си.
Джак беше докаран тук с хеликоптер направо от катера на Тибодо. Лорна дойде с него и обясни на докторите какво е направила. Спести доста подробности, но бе напълно честна относно състоянието му.
Половината специалисти на болницата бяха минали през стаята на Джак. След като го докараха, го включиха на пропофол, за да го задържат в кома, електроенцефалограмата му бе под непрекъснато наблюдение, а към тялото му бе прикрепена цяла батарея уреди.
Днешният ден бе решаващият. Цяла сутрин докторите намаляваха вливанията, за да му дадат възможност бавно да се събуди, като в същото време внимателно следяха ЕЕГ за евентуално подновяване на пристъпите. Дотук всичко беше наред. Оставаше обаче един по-важен въпрос.
„Какво е останало от Джак?“
Неврологът изглеждаше уверен, че няма трайно увреждане на мозъка, но след подобно изпитание не мо жеше да даде пълни гаранции. Джак можеше да си остане жив труп, а можеше и да се възстанови напълно. Докторът обаче я бе предупредил, че най-вероятно резултатът ще е някъде по средата.
Така че не им оставаше друго освен да чакат.
Родителите на Джак и брат му седяха в коридора. Кайл бе слязъл до кафенето да донесе още кафе за всички. Никой не беше мигнал. Покрай чакането през изминалите няколко дни всички се бяха сближили.
Лорна най-сетне бе споделила цялата история за онази нощ с Том - бебето, опита за изнасилване, пристигането на Джак и трагичния завършек. След като започна, думите сякаш се изляха от нея сами. Имаше много сълзи от всички страни, но накрая всички се чувстваха като излекувани.
- Била си просто дете - каза майка му и хвана ръката и. - Горкичката. Да носиш такъв товар всичките тези години.
Вратата на стаята най-сетне се отвори и лекарите и сестрите излязоха. Неврологът тръгна към тях. Лорна се опита да разчете лицето му. Семейството на Джак се събра около нея.
- Прекратихме вливанията - обясни с въздишка докторът, - но ще продължим да му даваме ниски дози бензодиазепин, докато се събужда. Освен това наблюдаваме електроенцефалограмата му и всичките му жизнени показатели.
- Може ли да влезем при него? - попита Лорна.
Докторът се намръщи.
- Само по един. - Поклати предупредително пръст.
- И не се задържайте много.
Лорна се обърна към семейството.
Майката на Джак я потупа по ръката.
- Влизай, миличка. Сега ти също си от семейството. Освен това, ако момчето ми се събуди, сигурно ще иска най-напред да види едно хубаво личице.