- Съжалявам, Коко - каза тя и пристъпи към клетката.
Папагалът скочи към пръчките. Очите му проблеснаха гневно, черните зеници се свиваха и разширяваха.
- Игор! - изкрещя й птицата със зловещо човешки глас. - Игор... добре, Игор... Игор, Игор, Игор...
Папагалът явно се опитваше да общува с нея. Лорна се усмихна.
- Ясно, мъжлето ми, значи си Игор. - Натърти на последната дума.
Очите му престанаха да проблясват. Папагалът започна да върти глава и да я разглежда изпитателно, досущ като човек, който се чуди дали да сподели някаква тайна.
Името беше смущаващо уместно. Игор беше обезобразеният асистент на д-р Франкенщайн. Някой определено имаше доста черно чувство за хумор.
Папагалът кил на глава и я загледа с едното си око.
- Искам да си вървя. Да се махна. Съжалявам.
От думите му я побиха тръпки. Лорна знаеше, че у палеотропичните папагали, към които спадаше и този, отношението между обема на мозъка и тялото е същото като при шимпанзетата. Папагалите бяха най-умните птици и според някои изследвания имаха когнитивните способности на петгодишно дете.
Нервните думи на Игор й напомниха прочутия случай с Алекс, африкански сив папагал, собственост на д-р Ирен Пепербърг, професор по психология в Брандис. Алекс имал речник от сто и петдесет думи и показвал изумителна способност да решава задачи. Можел да отговаря на въпроси, да брои, дори разбирал концепцията за нула. И не само това - птицата можела и да изразява чувствата си съвсем недвусмислено. Когато бил оставен във ветеринарна лечебница за хирургическа операция, Алекс започнал да моли стопанката си: „Ела тук. Обичам те. Съжалявам. Искам да си вървя“. Думите на Игор в изолационното зловещо наподобяваха абсолютно същия разум и разбиране.
Обзета от любопитство, Лорна отиде да прибере ягуарчето в клетката му. То беше приключило бутилката и вече доволно спеше.
Игор внимателно я наблюдаваше как поставя Багира във вълненото гнездо от завивки. След като настани малкото, Лорна се върна при папагала, наведе се към него и каза меко:
- Здравей, Игор.
- Здравей - повтори той и се закатери нагоре-надолу по решетките. Явно все още беше нервен от новата обстановка.
Лорна се помъчи да измисли начин да го успокои - после си спомни как с Джак влязоха в трюма на траулера и й хрумна нещо. Извади джобния си компютър и стартира калкулатора, натисна иконата с познатата гръцка буква и щом резултатът се появи, попита:
- Игор, какво е пи?
Папагалът замръзна на вратата на клетката, погледна я отново, после скочи на дървената си стойка. Изгледа я с едното си око, после с другото.
- Хайде, Игор. Какво е пи?
Той изкряска, задвижи глава нагоре-надолу и започна познатата рецитация:
- Три едно четири едно пет девет две шест пет...
Главата му ритмично се клатеше с всяка цифра.
Лорна се взираше в дисплея на калкулатора, където беше изписана математическата константа пи. Поредицата беше вярна. Нервното треперене на папагала постепенно отслабна и спря, а той продължаваше да изговаря цифри, които излизаха извън рамките на дисплея. Сниши се на стойката си и се вкопчи с нокти в нея. Явно намираше някаква утеха в съсредоточеното повтаряне, подобно на възрастна жена, която плете или решава кръстословица.
Папагалът продължаваше да изрежда цифри в почти хипнотичен ритъм.
Лорна изгуби броя им.
Определено бяха много над сто.
Не знаеше дали продължаващата поредица не е пълна безсмислица, но смяташе да повтори теста при първа възможност. Продължи да слуша като зашеметена още няколко минути. Даде си сметка, че ще са й нужни страници и страници с математическата константа, за да провери дали птицата я повтаря правилно.
„Колко дълга поредица е запомнил? И кой го е научил на нея?“
Мислите й бяха прекъснати от тихото изщракване на двойното резе на вратата. Игор моментално млъкна. Лорна се обърна и видя дългурестата фигура на д-р Карлтън Метойър.
- Карлтън - възкликна тя, изненадана от неочакваното посещение на директора. - Какво правиш тук?
Той й отправи топла бащинска усмивка.
- Виждам, че си приключила с храненето на Багира. - Наблегна на новото име на ягуарчето. В очите му заиграха весели пламъчета.
Лорна мислено изстена. Беше споменала името на малкото само на асистента си, но, както винаги, мълвата в ЦИЗВО се разпространяваше бързо. Бузите й пламнаха. От нея се очакваше да бъде учен, а не момиченце с малко коте.
- Коремът му е пълен - рече тя. - Поне за следващите два часа. После отново ще заскимти за бутилката.
- Това означава, че лабораторията ще разполага с достатъчно време да приключи с генетичния анализ.