- Знаят. Ще дойдат - Ранди се загледа към залязващото слънце, оригна се и сви рамене, - когато дойдат.
Джак кимна. Ти-Боб и Пейот Тибодо бяха братя, наполовина чернокожи кейджън и наполовина индианци. Най-добрите следотърсачи в блатата. Миналата пролет бяха помогнали за откриването на двама наркотрафиканти, които бяха изоставили кораба си в Мисисипи и се бяха опитали да избягат през делтата. След ден лутане бяха повече от щастливи, че братята Тибодо ги намериха.
- Какво ще гоним? - попита Ранди. - Така и не каза.
- Голяма котка.
- Рис ли?
- По-голяма.
Ранди сви рамене.
- Значи затова искаш да вземеш Бърт.
- Той при татко ли е?
- Че къде другаде?
Джак тръгна към къщата. Брат му беше в доста кисело настроение. Не знаеше защо, но можеше да се досети.
- Не трябваше да пиеш, ако искаш да дойдеш с нас.
- По-точен съм с две бири в корема.
Джак завъртя очи. За съжаление брат му май беше прав.
Стигна до къщата и отвори вратата. Не живееше тук вече повече от десетилетие. Имаше си собствено жилище край езерото Пончантрейн - беше го купил след Катрина и го беше потегнал. Влезе в антрето. Това бе дом - повече от всяко друго място. Миризмата на пържено се състезаваше с черния меланж подправки. През годините се беше просмукала в самия хоросан между камъните, наред с дима на дърва и тютюн.
За миг си спомни щастливото си детство, прекарано в това хаотично и шумно семейство, където цареше вечна бъркотия. Сега бе много по-тихо, сякаш къщата бе задрямала и очакваше да се събуди отново.
- Qui c’est q’za? - обади се нечий глас.
- Аз съм, татко! - извика в отговор Джак.
Беше достатъчно да насочи носа си към най-силната миризма на лула и да последва тихите, стържещи звуци на зайдеко, за да намери баща си. Старецът беше в кабинета си в дъното на коридора. Едната стена бе заета от каменна камина; по другите имаше претъпкани с книги лавици.
- Добре дошъл, Джак. - Баща му се направи, че се надига от фотьойла.
Джак му махна да не става.
Старецът се отпусна с въздишка. Беше почти обездвижен от артрита. Едрото му някога тяло се бе стопило до торба кости с възли в ставите. Може би трябваше да отиде в старчески дом, но се чувстваше най-добре тук, сред книгите си, музиката и със стария Бърт, последния от дългата линия ловджийски кучета. Те бяха толкова членове на фамилията Менард, колкото и всеки брат или сестра.
Черно-белият пес лежеше до студената камина, проснат върху прохладните камъни, целият крака и уши. Беше на тринадесет години и муцуната му бе посивяла, но си оставаше силен и здрав, а носът му нямаше равен.
Нос, който Джак искаше да заеме за тази нощ.
Баща му натъпка още тютюн в лулата си.
- Чух, че си се уговарял с момчетата да излезете малко на лов.
Щом чу любимата си дума, Бърт вдигна глава и наостри уши. Опашката му тупна веднъж, почти въпросително, сякаш питаше дали е чул правилно. Обонянието му може и да беше остро, но слухът му отслабваше.
- Точно така - отговори Джак и на двамата.
- Добре, добре. Майка ти ти почисти и смаза пушката. В момента е отзад с братовчедка ти, простират.
Джак се усмихна, като си представи как старата му майка разглобява пушката му и внимателно почиства всяка част. Беше кейджън и можеше да се справи и със затворени очи. А в разцвета на силите си бе най-добрият стрелец в семейството. Веднъж застреля крокодил от прозореца на кухнята - той бе изпълзял на сушата и се насочваше право към по-малкия му брат. Том си играеше прекалено близо до водата, зарязан от Джак, който трябваше да го наблюдава. Майка му улучи крокодила право в окото и го уби на място. После сгълча Том, напердаши Джак, че не изпълнява задълженията си, и продължи да мие чиниите.
Споменът изтри усмивката му. Тя беше направила всичко по силите си да защити всички тях, с цялата всеотдайност на любяща майка, но в крайна сметка не успя да ги предпази от самите тях. Докато вървеше по коридора, Джак бе минал покрай стаята, която беше делил с брат си. Вече никой не я използваше. Беше се превърнала по-скоро в светилище. Наградите и трофеите на Том все още красяха лавиците наред с колекцията му раковини, книги и стари грамофонни плочи. От самия Джак в стаята не бе останало почти нищо. Той беше загърбен от мъката и спомена.
Баща му явно забеляза нещо в лицето му, защото каза:
- Чух, че днес си се виждал с онова момиче. Онова, дето... дето излизаше с Томи.
Джак понечи да го попита откъде е научил, но после се сети, че все пак са в Делтата. Новините и най-вече клюките се разпространяваха през блатата по-бързо и от бурите. Едва сега разбра доста хладното посрещане и киселото настроение на Ранди.