Той въздъхна тежко.
- След петнайсет минути на кея. Нито секунда по-късно. Сама каза, нямаме време за губене.
И затвори.
Нямаше да има гореща вана. Лорна грабна куфара и бутна вратата. Слънцето вече потъваше зад хоризонта. Скоро щеше да се стъмни.
Докато бързаше по стъпалата на верандата, за миг я обзе съмнение.
„Какви ги върша?“
Загрижеността на брат й, предупреждението на Джак... беше отхвърлила и двете, но притесненията им бяха пуснали корен в нея, бяха намерили почва. Тя бе ветеринар, а не ловец на едър дивеч.
Въпреки това не спря. Тръгна към колата. Веднъж вече се бе поколебала, бе позволила на страха да я забави и това бе струвало живота на едно момче.
Не и този път... Никога повече.
12.
Слънцето вече залязваше. От въздуха не се виждаха много неща, които да разсеят Лорна от обичайното й вцепенение при летенето с хеликоптер. Ако продължаваше в същия дух, може би щеше дори да свикне с него, но засега потните й длани и плиткото дишане не даваха надежди за това.
За да потисне страха си, тя се съсредоточи върху минаващия отдолу пейзаж, отбелязваше си характерни особености, преценяваше колко още ще летят.
Порт Сълфър лесно можеше да се пропусне - нищо и никакво градче, защитено от занемарена система диги. Навремето беше фирмено селище, обслужващо Фрийпорт Сълфър, но през деветдесетте, след спирането на сондиранията и затварянето на рафинерията, бе започнало постепенно да запада и сякаш само бе чакало Катрина да напише епитафията му. Шестметровата вълна, преминала през Порт Сълфър, почти го беше заличила. От близо хилядата жители само неколцина се бяха върнали при наводнените си домове.
Ако не изучаваше така съсредоточено света под себе си, Лорна сигурно щеше да пропусне градчето. Прелетяха над него само за секунди и отново се озоваха над вода - над обширното плитко езеро Бей Лано. Хеликоптерът започна да се снишава. Полетът беше кратък - бяха минали шейсет и петте километра по права линия от Ню Орлиънс за по-малко от петнайсет минути. Въпреки това Лорна с нетърпение очакваше да стъпи на твърда земя.
Беше напрегната и чак подскочи, когато усиленият глас на Джак зазвуча в слушалките й. Той седеше отпред до пилота. Тя беше отзад с двама агенти на Митници и гранична охрана. Бяха й казали имената си, но тя вече ги беше забравила - умът й беше изцяло зает да държи хеликоптера във въздуха само със силата на волята.
- Ще продължим с катер на МГО през каналите южно от езерото - обясни Джак. - Той ще ни служи като база. Два плъзгача ще претърсват ръкавите и каналите от двете му страни. В случай на нужда имаме две канута за най-тесните места.
Докато машината кацаше във водата, Лорна се загледа в малкия флот. Втори, по-голям хеликоптер се издигаше над езерото. Беше докарал още от хората на Джак, както и неколцина местни. Катерът на МГО като че ли беше същият като онзи сутринта - клас „Прехващач“, пригоден за плаване както в реката, така и в океана. Два плъзгача обикаляха пъргаво на известно разстояние от него, задвижвани от гигантските си перки.
След кацането настъпи пълен хаос, хора и оръжия се прехвърляха от хеликоптера на лодките. Когато се качи на задната палуба на катера, Лорна се почувства като досадна пречка между едрите недодялани мъже, миришещи на евтин одеколон за бръснене, кожа и смазка за оръжие. Отвсякъде се чуваха груби гласове и смях.
Тя се оттегли в едно тихо ъгълче, по-далеч от бушуващото торнадо тестостерон.
Шестима мъже със зелени ризи и панталони - Специалната група за реагиране на Джак - проверяваха оръжията си: пистолети, пушки помпи, карабини. На каските им имаше очила за нощно виждане. Никой нямаше намерение да рискува.
Трима други, с ловджийски дрехи и джинси, също се бяха отдръпнали в задната част на катера, но от другата страна, седнали върху обърнатите канута - типичните плоскодънни лодки на местните. И тримата - двама чернокожи и един бял - определено имаха вид на кейджъни от района. Единият смътно напомняше на Джак, вероятно му беше някакъв роднина. Докато ходеше с Томи, тя така и не бе успяла да се срещне с целия клан Менард.
Последният член на групата подскачаше наоколо с изплезен език и въртеше опашка. Дори неговото поведение беше наперено и самонадеяно, с типичния за кейджъните радостен блясък в очите.
- Бърт - прошепна Лорна и спомените за онези щастливи времена я заляха. Може и да не беше срещала по-големия брат на Томи, но беше представена на най-доброто ловджийско куче на семейството.
Джак беше споменал, че ще вземе куче за лова, но тя изобщо не си бе помислила, че ще е Бърт.