- Значи затова замина?
- Нямаше как. - Джак нарочно избягваше погледа й. - Пък и ако трябва да съм честен, радвах се, че се махам. Аз те накарах да избягаш с колата, аз ти заповядах да се махнеш. Как можех да погледна семейството си в очите? А когато след края на службата се върнах, открих, че ми е по-лесно да си мълча. Да оставя мъртвия да почива в мир.
Лорна много добре го разбираше. Дори в нейния дом въпросът така и не бе обсъждан открито от семейството и. „Ако не говориш за нещо, значи, то никога не се е случвало“. Отново се възцари дълго мълчание, но вече не така тежко и пълно с призраци. Накрая тишината бе нарушена от приближаващи стъпки.
Беше помощникът на Джак, Скот Нестър. Беше от Арканзас и в гласа му все още се долавяше планински акцент, но поведението му бе съвсем професионално.
- Сър, все още не можем да се свържем с никого от фермата по радиото. Как ще продължим? Мога да се обадя на хеликоптера да се отбие натам.
Джак стана. Топлотата и близостта се изпариха в мига, в който отново влезе в ролята си на командир.
- Фермата беше предупредена да се евакуира. Може би затова не отговарят. Успяхте ли да потвърдите, че са се махнали?
- Кеслър все още звъни.
По изражението на Джак личеше, че все още преценява дали да извика вертолета. Лорна - не беше убедена, че идеята е добра - вдигна ръка.
- Силният шум от хеликоптера, прожекторите... ако котката е някъде наблизо, суматохата ще я прогони. Можем да изпуснем добрата възможност.
Джак обмисли съвета й и си погледна часовника.
- Ще стигнем фермата след пет-шест минути. Хеликоптерът не може да стигне по-бързо. Въпреки това се обади на пилота, Скоти. Кажи му да е в готовност. Не бива да...
Прекъсна го тропот на кубинки. Появи се друг агент. Изглеждаше почти тийнейджър.
Джак се обърна към него.
- Какво има, Кеслър?
- Сър, току-що засякох обаждане от фермата.
- Евакуирали ли са се?
- Не, сър. Не зная, сър.
Джак го изгледа сурово, за да го накара да се успокои.
Кеслър с мъка пое дъх.
- Направих няколко повиквания и получих един отговор. От местното сдружение на бойскаутите. Казват, че една тяхна група заминала за фермата днес сутринта и щяла да остане на лагер една седмица.
Сърцето на Лорна се сви.
- Оттогава никой не е чувал нищо за тях - добави младежът.
15.
Стела тичаше към лагера. Децата продължаваха да крещят, но сега към пронизителните им писъци се добавяха по-резките викове на командирите и придружаващите родители.
Босите й крака се хлъзгаха по дъските. Зад нея се чуваше тежкият тропот и ругаенето на Гарланд Чейс, който бе вдигнал радиостанциятата до устата си.
- Всички да отидат при лагера! - изкрещя в микрофона.
Стела стигна първа разчистения участък от гората. По кабелите висяха фенери. Тук-там се виждаха лагерни огньове. Откритото пространство бе изпълнено с палатки с всякакви цветове и размери, от стари военни до просторни шатри, купени от местния спортен магазин. Имаше също каяци, риболовни принадлежности и празни спални чували, разхвърляни наоколо като свалени змийски кожи.
Стела изтича до един от командирите - як тип, чието шкембе опъваше жълто-кафявата му униформа. Лицето му бе алено и плувнало в пот.
- Какво има?
Писъците идваха от другия край на лагера, но като че ли започваха да утихват.
- Хлапета! - намръщено каза командирът. - Излезли да съберат дърва и според тях видели блатно чудовище. Върнаха се тичешком и крещяха, сякаш ги колят. След всичките лагерни истории за призраци си е като да лиснеш бензин в огъня. Всички се разпищяха, наполовина от ужас, наполовина на майтап.
Гар изруга задъхано. В едната си ръка стискаше пушката, а другата бе опрял на коляното си, пуфте- ше и се мъчеше да си поеме дъх след спринта.
- Проклети хлапета...
- Съжалявам - каза командирът на лагера. - Ще се оправим с тях. Ще ги сложим да си лягат. Повече няма да ви безпокоят.
Приближи червенокос луничав младеж, някъде осемнадесетгодишен. Вероятно беше старши скаут и помощник-командир. Мъкнеше за лакътя едно единадесетинагодишно момче.
- Ето едно от децата, които вдигнаха цялата тази лудница.
Момчето беше по плувни гащета и тениска с надпис „Грифиндор“. Очите му бяха огромни, изцъклени. Трепереше от страх, но не защото беше загазило пред командирите. Погледът му не се откъсваше от гората.
Мъжът с шкембето го хвана за брадичката и обърна лицето му към себе си.
- Тай, виж само каква гюрултия вдигна с глупавата си история. Искаш ли да те пратя у дома още сега? Как ще го приемат вашите?
Момчето още се мъчеше да се отърси от ужаса, който се беше вкопчил в него. Беше на крачка от паниката. Каквото и да се бе случило, хлапето бе сигурно, че е видяло чудовище.