Стела приклекна, за да го погледне в очите, и сложи ръце на раменете му.
- Тай, кажи ми какво видя.
Детето отново погледна към гората, после нея.
- Не успях да го разгледам добре. - Гласът му беше по-скоро уплашен шепот. - Беше цялото бяло. Видях го как прескочи водата и се скри сред дърветата. Веднага си плюхме на петите.
- Сигурно е било елен - рече Гар пренебрежително и се ухили. - Копеленцето просто се страхува от тъмното.
Треперенето на момчето се засили от заплашителния му тон. Стела се намръщи и заповяда с поглед на Гар да млъкне. Момчето беше видяло нещо. „Но какво?“ Спомни си как самата тя бе мярнала нещо в гората, някаква призрачна фигура, която сякаш улавяше и задържаше лунната светлина.
- Беше голямо - каза момчето. - Много по-голямо от елен.
- Колко голямо? - попита тя.
- Като... не знам... - Разпери широко ръце. - Поне колкото малка кола.
Гар изсумтя и метна пушката си на рамо.
Стела се изправи. Побиха я студени тръпки. Обърна се към командира.
- Искам да съберете всички деца и да ги заведете в къщата.
И посочи двуетажната дървена къща на родителите си. Построена от яки кипарисови трупи, тя бе издържала яростта на Катрина. Стела искаше всички да са на сигурно място, а не на открито.
- Какви ги говорите? - попита командирът. - Защо?
Тя пое дълбоко дъх. През деня лично беше приела обаждането за голямата котка. Подробностите бяха смътни, с изключение на една. Че животното било огромно. Направи всичко по силите си да скрие паниката си и каза:
- Има съобщение за голям ягуар, избягал от заседнал кораб. Станало е далеч оттук, но по-добре да не рискуваме.
Командирът я изгледа смаяно.
- Защо не са ми казали?!
Междувременно пристигна екипът на Гар, до един с пушки. Гар сякаш събра сили от броя им и вдигна ръка.
- Всички да се успокоят. Аз също чух съобщението. Голям или не, няма начин един ягуар да измине такова голямо разстояние само за един ден. Затова да не правим изпълнения само защото някакво хлапе си е изкарало акъла от собствената си сянка.
Командирът на скаутите изглеждаше несигурен. Все пак той отговаряше за лагера.
- Ще пратя момчетата ми да огледат - увери го Гар. - Ако има нещо в гората, ще го открият.
Мъжете му се ухилиха и започнаха да подготвят оръжията си.
- Добре - каза Стела. - Но въпреки това искам лагерниците да идат при къщата.
Гар понечи да възрази, но после сви рамене.
- Хубаво. Ще дойда с теб. За да съм сигурен, че няма да има други неприятности. - Изгледа свирепо момчето, после нареди на хората си да претърсят гората около лагера.
Стела се обърна към командира.
- Съберете всички. Колкото се може по-бързо и по-тихо.
Само за няколко минути деца и възрастни се събраха и тръгнаха по дървените пътеки през фермата. Хлапетата бъбреха развълнувано. Някои от възрастните изглеждаха разтревожени, но повечето бяха само раздразнени.
Стела водеше, а Гар вървеше последен. Колкото и да не можеше да го понася, тя беше доволна, че зад нея има човек с пушка. Непрекъснато следеше гората от двете страни. Не забелязваше нищо необичайно. Крякаха жаби, блещукаха светулки, комари бръмчаха и пикираха върху хората. И все пак току я полазваха тръпки, сякаш нещо се взираше в нея откъм тъмните дървета.
Изпита облекчение, когато изкачи стъпалата. Къщата беше голяма и щеше да побере всички, въпреки че щеше да им е малко тесничко. Родителите й ги чакаха на верандата.
- Какво става? - попита баща й. - Каква беше тази суматоха?
Стела му разказа накратко.
Майка й избърса ръце в престилката си и махна на децата.
- Хайде всички вътре. Ще ви направя горещ шоколад. В най-голямата тенджера.
Върволицата деца последва майка й в къщата като колона патета. На лицата на някои беше изписана тревога, други се хилеха на вълнуващото преживяване.
Баща й застана до нея.
- Постъпи правилно, Стел. Пег ще настани дребосъците. Но какви са шансовете онази котка наистина да е някъде наоколо?
Гар се качи на верандата.
- Няма значение. Момчетата ми претърсват гората. Ако наистина има котка, ще й пръснат задника.
- Дано да си прав.
- По дяволите, та това е само някакво си проклето животно.
Сякаш в отговор на думите му нещо белезникаво изскочи от тъмната гора оттатък езерцата и приклекна на една от пътеките. Ягуарът. Очите му отразяваха лунната светлина... и ги гледаха.
- Майко Божия... - ахна бащата на Стела.
Гар отстъпи крачка назад и смъкна пушката от рамото си.
- Недей! - предупреди го Стела.
Гар стреля. Гърмежът бе оглушителен, от дулото излезе дим. Беше глупава стрелба напосоки, реакция на паникьосан малоумник. Нямаше начин да улучи котката от толкова далече. Гар изхвърли гилзата и презареди. Но вече беше късно.