Преглътна с мъка. Докато работеше в Африка, бе попадала на труповете на току-що убити от лъвове антилопи и газели. Огледът им разкриваше подобни рани, получени от свирепото разкъсване и дърпане.
- Госпожо... - почна патрулният.
Лорна се изправи. Причерня й пред очите. Вече беше съвсем сигурна. Впери поглед към гората. Огънят не беше единствената опасност там.
Съвсем не беше единствената.
Обърна се и забърза към мъжа, който беше оставен да командва катера.
- Агент Нестър?
Помощникът все още говореше по сателитния телефон, но явно усети настоятелността и ужаса в гласа й и свали телефона от ухото си.
- Да? Какво има?
- Трябва да се свържете с Джак - бързо каза тя. - Предупредете го. Съобщете и на другата лодка.
- Какво да го предупредя?
- Котката... чудовището, което търсим. Вече е тук.
17.
Ти-Боб стоеше на носа на лодката - по-малкият му брат я управляваше с греблото на кърмата - и се вслушваше в делтата с притворени очи. Не му трябваха разни скъпи очила да ловува като на двамата агенти на Граничен патрул, които седяха в кануто му. Надушваше афтършейва им и колосаните им дрехи.
Нямаше никаква полза от тези двамата.
Ти-Боб беше роден в Делтата - в буквалния смисъл, в кану като това. Ловуваше по тези места, откакто беше проходил. Познаваше ги като собствения си брат.
Вслушваше се в гората наоколо. Нощем тя беше доста шумна. Чуваше жабите, бухалите, цвъртенето на птиците в гнездата им. Виждаше как тревата се движи от двете страни, докато брат му насочваше кануто през гъстата растителност. Още по-наблизо комарите свиреха в ушите му.
Гладният тътен на поглъщащия дървото огън все още се чуваше в далечината, но с навлизането в гората ставаше все по-приглушен. Въпреки това димът продължаваше да прогонва животните. Два блатни заека изскочиха от тръстиките и се втурнаха през потока. Миг по-късно ги последва елен.
Ти-Боб наблюдаваше всичко внимателно.
Животните не бяха съвсем изпаднали в паника, а това означаваше, че все още има начин да се заобиколят пламъците. От пътя и посоката на бягащите създания можеше да определи края на пожара.
Беше сигурен, че може да намери начин да заобиколи огъня. Топна пръст във водата, за да прецени течението, и започна да насочва брат си със знаци. Избягваше каналите, където водата изглеждаше прекалено застояла - знаеше, че те ще свършат в някое езерце. Вместо това се придържаше към течащата вода и насочи лодката в широка дъга около пламъците.
Докато насочваше кануто в нов ръкав, до носа му достигна странна миризма. Макар и слаба, тя бе като плесник по лицето му. Миризмата на блатото му беше позната като стройното тяло на жена му. Познаваше всеки дъх на Делтата, независимо от сезона и времето. Носът му се сбърчи. Това, което беше надушил, нямаше място тук.
Вдигна ръка и я сви в юмрук. Пейот завъртя греблото и кануто леко и безмълвно спря.
- Защо... - обади се един от мъжете.
Ти-Боб го изгледа свирепо да млъкне. С очилата си за нощно виждане патрулният приличаше повече на насекомо, отколкото на човек.
Тъпак!
Насочи вниманието си към тъмната гора. Нека другите се оглеждат с високотехнологичните си джаджи. Неговите сетива бяха по-остри.
Нещо бе минало оттук.
Но дали все още беше наблизо?
Притвори очи и се заслуша с цялото си същество във всеки плясък, цвъртене, пукот и шумолене. В съзнанието му се оформи картина на района. Съсредоточи се още по-дълбоко и различи в далечината нещо, оформено от шумове и тишина едновременно - скачащи във водата жаби, внезапно прекъсване на ударите на кълвач, паническо бягство на катерица.
Някъде там имаше нещо - и се движеше.
Бавно, потайно.
Насочваше се към пожара, вместо в обратната посока.
Идваше към тях.
Ти-Боб махна с ръка и брат му оттласна кануто от калното дъно и умело го насочи по посочения канал. Ти-Боб вече не избягваше пламъците. Насочи кануто право към сърцето на пожара. Това бе единственият им шанс - да изчезнат в жегата и дима на огъня и да се надяват, че ловецът няма да ги последва.
Но за да успеят, трябваше да се движат бързо и тихо.
Зад него радиото изпращя и се чу глас:
- Екип едно, докладвайте.
Агентът на Граничен патрул постави ръка върху радиостанцията, но Ти-Боб го спря с поклащане на глава. Четиримата в лодката седяха абсолютно неподвижни и се оглеждаха. Измина един безкраен миг.
Като се изключи боботенето на пожара, блатото се беше смълчало.