- Някой идва! - извика един мъж и посочи към фермата.
Стела и баща й се обърнаха. На една от пътеките от другата страна на езерцата стояха трима души. Димът се виеше около тях. Огънят бушуваше съвсем наблизо.
„Откъде са дошли?“
Четвърти мъж прескочи оградата и се присъедини към останалите.
- Това хора на Гар ли са? - попита баща й.
- Не мисля.
Стела присви очи. Порив на вятъра прогони за момент дима. Трима от мъжете бяха с униформи и каски. Всички носеха оръжия.
- Май са военни.
Определено не бяха от другарчетата на Гар.
Всъщност от Гарланд Чейс нямаше ни вест, ни кост още от началото на пожара. След като се измъкна от горящата къща, той бе офейкал към бараката на радиостанцията до оградата на фермата. Тя се намираше на най-високата точка и от покрива й стърчаха куп антени. Най-вероятно страхливецът беше решил да се барикадира там.
Четиримата непознати вече тичаха към лагера. Колкото повече приближаваха, толкова по-сигурна ставаше Стела в предположението си. Мъжете носеха униформи и бяха въоръжени с карабини. Докато тичаха, покриваха пътеката от двете страни, сякаш очакваха нападение.
Дали знаеха за гигантската котка?
След по-малко от минута четиримата стигнаха в лагера. Водачът им се извисяваше цяла глава над останалите. Огледа преценяващо лагера и се представи:
- Агент Джак Менард от МГО.
Значи беше от Граничен патрул. Докато баща й забързано обясняваше какво е станало, Стела огледа емблемата на униформата на Менард. На нея беше изобразен изправен на задните си крака Пегас с мълнии, а около него в кръг бяха изписани думите Специална група за реагиране. Това бяха елитните части на Граничния патрул.
- Имаме катер от другата страна на пожара - каза мъжът. - Но дори да можеше да стигне дотук, няма да има място за толкова много хора. Спасителните екипи на Бреговата охрана пътуват насам с хеликоптери и катери. Щом пристигнат, ще отведем всички на безопасно място. Но това ще отнеме време. Искаме всички да запазите спокойствие.
- Трябва да знаете, че тук има някакъв бял тигър - тихо каза баща й. - Адски грамадно чудовище.
Мъжът кимна.
- Знаем. Не получихте ли предупреждението за евакуация?
Баща й я погледна засрамено и сведе поглед.
- Няма значение. - Мъжът не си направи труда да го кастри. Изражението му сякаш казваше: „Защо ли не се учудвам?“ Дори потупа баща й по рамото. - Свършили сте добра работа с преградните огньове. Ако сме нащрек и готови за стрелба, всичко ще е наред.
Баща й се окопити. Стела погледна агента с нови очи: оцени по достойнство как не беше започнал да чете конско на баща и в такъв напрегнат момент. Караниците можеха да почакат. Засега агентът искаше всички да са съсредоточени.
Нищо чудно, че тъкмо този човек беше водач на групата.
Агент Менард даде някакви заповеди на хората си, след това откачи радиото от колана си и се свърза с някого.
- Стигнахме до фермата. Тук обаче има повече от шейсет души. И деца също. Има ли вести от другия екип?
Стела забеляза как пръстите му се стягат около радиостанцията, докато слушаше.
Гласът му стана дрезгав и гневен, кейджън акцентът му се засили.
- Тръгнали ли? Как така?!
Лорна вървеше през гората. Двама агенти от Граничен патрул - Гарсия и Чайлдрес - вървяха от двете й страни. Бърт подтичваше пред тях. Носът му душеше блатните треви. Опашката бе вирната високо.
Сглобената упойваща пушка стреляше със стрелички, съдържащи еторфин хидлохорид, известен като М99, много силен невролептаналгетик. Една-единствена капка можеше да убие човек. Пет милиграма бяха достатъчни да свалят носорог. Въпреки това на упойката й трябваше известно време, за да подейства и да обезвреди животното.
Затова Лорна бе доволна, че Гарсия и Чайлдрес са до нея с карабините си.
Бяха оставили зодиака вързан на източния бряг. Само преди минути бяха чули спорадичната стрелба от екипа от тази страна на канала. След това се възцари мълчание. Тримата не преставаха да наблюдават гората през очилата за нощно виждане, но от групата нямаше и следа.
Лорна обаче беше забелязала нещо интересно в блатото - топлинна сигнатура на петдесетина метра назад по ръкава. Формата не можеше да се различи. Не беше сигурна какво животно е, но изглеждаше твърде едро за енот. Наблюдаваше го цяла минута. Животното се бе спотаило сред корените на голям блатен кипарис и не помръдваше. Накрая силуетът се изправи и се протегна, сякаш нямаше кости, в ти- пичната за котките дъга. Завъртя се няколко пъти, след което отново легна.