- Шибан призрак - бяха думите, с които я описа.
- Играе си с нас - обади се Ранди. - Като котка с мишлета.
Джак знаеше какво има предвид. Ягуарите бяха изкусни ловци. Котката нямаше да позволи да я забележат толкова лесно. По всяка вероятност ги изпитваше.
Нещо определено не беше наред.
Чак зъбите го заболяха от напрежение.
- Ето там! - извика един мъж от другата страна на лагера. Беше от командирите на скаутите. Пушката му изгърмя.
Другите мъже се втурнаха към него.
Някои стреляха напосоки.
Ранди понечи да ги последва, но Джак го сграбчи за ръката.
- Не!
Дали от годините ловуване в Делтата, или от двете смени игра на котка и мишка с бунтовниците в Ирак, но Джак усети, че това е номер.
Огледа гората от двете страни. Ранди го разбра и започна да прави същото с готова за стрелба пушка. Но територията беше твърде голяма, за да я покриват само двамата.
Джак забеляза опасността твърде късно.
Оттатък палатката отляво.
Едно момче носеше дърва - натрошен стол за подпалки - към купчината край палатките. Чу стрелбата и се обърна натам. В същия миг от гората зад него изникна котката, с един-единствен скок преодоля пламъците и се приземи в охранявания район.
Атаката беше толкова бърза, че момчето не успя дори да извика.
Котката го сграбчи за гърба на ризата, прескочи отново огъня и изчезна в гората.
Джак беше вдигнал пушката, но се поколеба за част от секундата, уплашен да не улучи детето. Реакцията му бе чисто инстинктивна. И погрешна. Момчето така или иначе беше мъртво.
Радиото на колана му се включи.
- Джак! Обади се!
Беше Лорна и явно бе уплашена. Джак грабна радиостанцията и изръмжа, неспособен да скрие отчаянието и гнева си:
- Какво има?
- Котката! Мисля, че е тръгнала към вас.
Джак издиша треперливо.
- Вече дойде. Току-що нападна едно момче и го уби.
- Убила го е? Не, Джак, не може...
От гората се разнесе писък. Джак свали радиостанцията. Със сигурност беше момчето. Писъците му продължиха да отекват в тъмното, ту по-високо, ту по-тихо, изпълнени с ужас.
Но поне беше все още живо!
Заля го облекчение, но с него дойде и тревогата.
Защо момчето все още беше живо?
Спомни си думите на Ранди за котката и мишките. Предполагаха мрачен отговор.
„Котките си играят с храната си, преди да я убият“.
А писъците продължаваха и продължаваха.
Лорна чу виковете по отворения канал. Това беше достатъчно. Обърна се и бутна радиостанцията в ръцете на Скот.
- Извикайте хеликоптера. Веднага.
Машината вече се беше насочила към фермата.
- Защо?
- Трябва да ида там! С малкото!
Скот се намръщи, но не възрази, а вдигна радиостанцията и завика в нея. След секунди хеликоптерът се върна при катера. Помощникът на Джак се обърна към нея.
- Хеликоптерът не може да кацне на палубата. Ще пуснат въже с клуп. Фермата е съвсем наблизо, от другата страна на огъня.
На Лорна й призля и очевидно й пролича, защото Скот обясни:
- Могат да ви издърпат до хеликоптера. Но ще е по-бързо, ако не го правят. Могат просто да ви пренесат на въжето.
Докато тя си представяше как виси на въжето, хеликоптерът се върна и перките му отново вдигнаха вятър. Лорна погледна нагоре. От лебедката при страничната врата се спусна дебело въже с жълти спасителни ремъци в края.
Лорна изведнъж съжали за прибързаното си решение. Не беше обмислила напълно постъпката си. Достатъчно зле й беше и като лети вътре в проклетото нещо.
Ремъкът се спусна, като се люлееше и подскачаше. Гарсия хвана въжето и го помъкна към нея. Преметна ремъците през главата и под мишниците й и ги затегна здраво.
- Добре ли сте?
Вместо отговор тя посочи с ръка.
- Подайте ми карабината.
Чайлдрес вдигна упойващата пушка от палубата. С известни усилия Лорна тромаво я преметна през рамо. Когато беше готова, Гарсия й подаде малкото и тя го притисна към гърдите си.
Скот въпросително вдигна палец.
Тя кимна. Не се доверяваше на гласа си.
Скот отстъпи крачка назад и завъртя ръка над главата си.
Двигателят над тях изрева и ремъкът изведнъж се впи в подмишниците й. Краката и се отлепиха от палубата. Лорна зарита в желанието си отново да усети земята. Но вече бе твърде късно. Хеликоптерът се издигаше, като в същото време лебедката навиваше въжето.
Лорна загледа как катерът се отдалечава под нея. Насили се да откъсне поглед от него. Искаше да затвори очи, но знаеше, че това само ще засили ужаса й. Дървената къща отпред продължаваше да гори. Покривът беше рухнал и бяха останали само близаните от огнени езици греди.
Хеликоптерът се издигна още, за да прелети над пожара. Лорна не вярваше, че ще успеят. Пилотът като че ли реши същото, защото лебедката я издигна още повече. В следващия миг се озоваха над огнения ад.