Перките разрязаха пушека и вдигнаха около нея изпепеляващо торнадо. Лорна спря да диша и най- сетне затвори очи. Жегата я изгаряше, сякаш летеше над кратера на действащ вулкан. Тя се вкопчи с все сили в ремъка и увитото в одеялото малко.
След няколко секунди огненият ужас остана назад. Температурата падна. Лорна предпазливо пое глътка въздух и се осмели да отвори очи. Под нея имаше малки черни езерца. Между тях минаваха дървени пътеки, платформи и мостове, виждаха се и няколко постройки с ламаринени покриви. От другата страна на езерцата тъмният ръкав се осветяваше от огнен пръстен. В центъра му се бяха събрали хора.
Къмпингът.
Хеликоптерът продължи в плавна дъга към лагера. Инерцията изнесе въжето настрани. Вятърът се втурна срещу нея. За миг я изпълни радостно ликуване - но само за миг.
Някакво движение привлече вниманието й надолу.
Един мъж изскочи от някаква барака с отрупан с антени покрив и се втурна по дървената пътека под хеликоптера. Размахваше голяма черна пушка в едната си ръка, а другата бе сложил до устата си и крещеше нещо. Ревът на двигателя заглушаваше думите му. Явно бе чул хеликоптера и си беше помислил, че са спасителите от Бреговата охрана.
Уплашен, че не го забелязват, мъжът затича още по-бързо - прекалено бързо. Препъна се и се просна тежко върху дъските. Лорна видя как пушката му се удря в дървото. Дори през рева на двигателя чу изстрелите. Серия куршуми изчатка стакато от димящото дуло.
Внезапно хеликоптерът се килна и се разлюля във въздуха.
Лорна се замята на въжето като хваната на въдица пъстърва.
Вкопчена в ремъците, погледна нагоре. От опашката на хеликоптера излизаше гъст черен дим. Явно някой случаен куршум беше засегнал нещо жизненоважно.
Хеликоптерът наведе нос и започна бързо да се спуска, следван вече от огнена опашка.
Лорна гледаше как светът се носи шеметно към нея.
Щяха да се разбият.
20.
Джак гледаше как хеликоптерът пада от небето.
На спасителния ремък висеше човек. От развятата руса коса беше ясно, че е Лорна. Хеликоптерът се мъчеше да забави спускането си, клатеше се във всички посоки, перките ревяха неравномерно. Пилотът намери отнякъде сили да насочи машината настрани от лагера, за да не падне върху събралите се деца, и зави на запад към ръкава.
Лорна висеше на десетина метра под поплавъците. Вертолетът се сниши още повече и тя се удари в пътеката и се понесе по гръб по дъските, повлечена от разбиващата се машина...
Хеликоптерът рухна в гората точно зад границата на фермата. Въртящите се перки насякоха върховете на дърветата, после се счупиха и полетяха в ръкава. Джак зачака експлозия, но в небето се вдигна само черен стълб пушек. Усилията за по-постепенно спускане и възглавницата от растителност бяха омекотили удара.
- Болтън! Рийси! - изрева Джак на хората си през писъците и виковете в лагера. - Проверете пилота!
Двамата затичаха, а Джак хукна към най-близкия мост, следван по петите от Ранди. Беше изгубил Лорна от поглед.
В другия край на фермата някакъв мъж се изправи, осветен от пламъците на пожара. Запрепъва се напред, също в посоката на Лорна. Носеше военна пушка. Приличаше на АА-12, бойно автоматично оръжие, използвано в градски условия, способно да пробие дебел лист ламарина от трийсет метра.
Джак го беше видял как пада и бе видял и последвалия случаен залп. Тоя идиот сигурно беше тичал с пръст върху спусъка. Проклетият селяндур разполагаше с повече огнева мощ, отколкото можеше да контролира. Джак често бе виждал подобни неща.
„Колкото по-голяма е пушката, толкова по-голямо е егото“.
Заряза скапаняка и се огледа за Лорна.
Жива ли беше?
Лорна лежеше зашеметена по гръб, ушите й пищяха. Сигурно за момент беше изгубила съзнание. Надигна се на лакът. Сякаш се намираше в кошмар и й трябваше малко време, за да си спомни къде се намира. Помнеше как се завъртя по гръб при падането и се мъчеше да се предпази доколкото може, докато въжето я влачеше. Въпреки това усещаше целия си гръб така, сякаш някой я беше налагал с тояга.
Нечия сянка падна отгоре й и един глас изръмжа:
- Исусе Христе! Добре ли си? - Гласът беше носов, писклив. - Не исках да стрелям. Стана случайно, кълна се. Ако не бяхте продължили да се отдалечавате... Не ме ли видяхте, по дяволите?
Думите му бяха груби, резки, по-скоро обвинение, отколкото загриженост, сякаш случилото се беше по нейна вина. Но в този глас имаше и нещо друго. Може би заради ситуацията - по гръб, замаяна; събудила се в някакъв кошмар.