Минало и настояще се смесиха.
Сянката се надвеси над нея. Лицето на мъжа не се виждаше в тъмното. Той посегна към Лорна.
- Не мърдай. - Прозвуча като заплаха. - Цялата си оплетена.
Въпреки това тя се дръпна.
Нещо в този глас...
Внезапният спомен беше като удар в корема. Гласът, дори формата на наведения над нея силует. Познаваше този мъж. Задъхана и ужасена, Лорна се помъчи да се дръпне, сякаш да избяга от миналото, което я преследваше повече от десетилетие. Това обаче само я оплете още повече във въжето и ремъците.
- Какво ти става? - Мъжът пристъпи напред и се обърна към приближаващия тропот на обувки. Пламъците осветиха лицето му.
Лорна впери поглед в него, потресена до дъното на душата си. Разпозна чертите му - гърбавия нос, тлъстите устни, свинските очи. Споменът я смаза. Изведнъж празнината в нея се изпълни с цвят и звук. Чу собственото си хлипане, виковете си, почувства отново унижението и ужаса. Явно ги беше потиснала и затворила дълбоко в себе си заедно с всичко останало. Някак беше успяла да се убеди, че не е успяла да разгледа добре нападателя си.
Явно не беше така.
Това бе мъжът, който се беше опитал да я изнасили преди повече от десет години, мъжът, чието нападение доведе до смъртта на Том.
- Лорна!
Тя трепна. Беше Джак, тичаше към нея, идваше да я спаси като преди, смесвайки минало и настояще още по-силно.
Въпреки това Лорна не откъсна поглед от кучия син пред себе си. Той сякаш се сви и отстъпи в сенките, докато Джак приближаваше с брат си.
Забърза към нея, без дори да удостои чудовището с поглед. Падна на колене.
- Лорна, не мърдай!
Макар думите да бяха същите като чутите преди миг, в гласа на Джак имаше единствено чистосърдечна загриженост.
- Добре съм - каза му тя, после го повтори и за себе си: - Добре съм.
Сграбчи ръката му. Той й помогна да стане и да се освободи от ремъците. Лорна погледна през рамо как нападателят й се отдалечава през фермата и каза:
- Това е той.
Джак погледна натам, накъдето се беше обърнала - и замръзна до нея, щом позна мъжа. Лицето му стана като буреносен облак.
- Трябваше да се сетя - изруга Ранди. - Гарланд Чейс, копелето на шериф Гъмбо от сестра му. Кой друг ще тръгне да си развява пукалото така?
Лорна се вкопчи в рамото на Джак. Най-сетне кошмарът бе получил и името си. Гарланд Чейс. Гласът й бе смес от увереност и изумление.
- Това е кучият син, който ме нападна. В нощта, когато умря Томи.
Ранди рязко се извърна към нея.
- Знам - прошепна Джак.
Ранди присви очи.
- За какво става въпрос?
Братът на Джак не знаеше нищо за онази нощ. Семейството му беше започнало да я мрази, да я обвинява - същото онова семейство, което тя някога се надяваше, че ще стане нейно. Лорна се разтре- пери.
Джак я привлече към себе си и я прегърна.
Тя не се дръпна. Усещаше силата на ръцете му и нещо смътно и неясно, топлина и близост, които отдавна липсваха в живота й. Едва в обятията му осъзна дълбочината на загубата си през онази кошмарна нощ - не само на нероденото си бебе и на младия си приятел, но и на цяло семейство, на бъдеще, пълно с любов и топлина.
Беше изгубила всичко това през онази нощ.
Но наред с осъзнаването нямаше скръб. Вместо това я изпълни ярост, гореща и изпепеляваща. Дотук с тайните. Бяха й дошли до гуша. Изтръгна се от обятията на Джак - и заедно с това от стария кошмар. Това не беше миналото. Тя вече не беше уплашена и замаяна от упойката тийнейджърка.
Огледа се и видя упойващата пушка. Отиде до нея, вдигна я и забърза напред. Гърбът й продължаваше да гори с всяка стъпка, но болката й помагаше да се съсредоточи.
Джак я настигна.
- Лорна, какво си намислила? Този мръсник не си заслужава.
Тя го изпепели с поглед.
- Разбира се, че не си заслужава. По-късно ще си разчистя сметките с това копеле. В момента имаме по-сериозни проблеми.
Затърси от двете страни на пътеката, връщаше се по пътя, по който бе влачена. Беше изгубила одеялото с малкото - вързопът бе изхвърчал от ръцете й при удара в земята. Но къде беше паднал?
Заобиколи поредното езерце - за размножаване, доколкото можеше да прецени - и забеляза нещо яркочервено долу, непосредствено до водата. Между парапета и езерцето имаше ивица трева. Огнеупорното одеяло и малкото в него се бяха изтърколили наполовина във водата.
Лорна остави пушката, мина под парапета и скочи долу.
Одеялото се размърда. Чу се жално мяучене. Движението образува вълнички по гладкото като огледало езерце. Черните дънери във водата се раздвижиха. Две бронирани с люспи очи се извъртяха като перископ на подводница.
Някой с кубинки скочи в калта и тревата зад нея.