И всичко това само за един ден.
А сега всичко се беше променило.
Докато бягаше през фермата, забеляза в гората бял проблясък. Носеше се право към него. Гар инстинктивно се обърна, прескочи портата и се озова на дъсчената пътека от другата страна - тя се издаваше над езерцето като трамплин. Гар се просна по корем върху дъските - и точно навреме.
Огромната котка прескочи оградата и приклекна на пътеката, само на двайсетина метра от него.
Гар затаи дъх, за да не извика от ужас. Шкембето му усещаше главата на всеки пирон в дъските. Мехурът му заплашваше да се пръсне - или да се изпразни самичък. Но той не помръдна.
И най-малкото движение означаваше сигурна смърт.
Някакви гласове привлякоха вниманието му към другия край на пътеката. Видя как жената от хеликоптера предпазливо пристъпва към котката. Държеше омотано на вързоп одеяло. Зад нея бяха братята Менард - Джак и Ранди. Въпреки ужаса на Гар в гърдите му се разгоря пламъчето на омразата. Джак навремето му бе счупил носа и му бе избил два предни зъба. Гар искаше да го види мъртъв, но вместо това баща му уреди копелето да бъде пратено в Ирак.
А сега Джак бе отново тук.
Точно в този момент Гар бе повече от радостен от този факт. Джак беше вдигнал карабината си и се целеше в котката.
„Убий я тая гадина“ - мислено го изкомандва Гар.
Но Джак не стреля.
И Гар можеше да се сети защо. Той също беше забелязал момчето. Котката се беше снишила над малкия сополанко.
„Хайде стреляй, мамка му!“
Русата подмина Гар, спря на няколко крачки от него, приклекна и постави вързопа на дъските. Беше с гръб към него и той не можеше да види какво прави.
Нещо с одеялото... и под него.
Защо чудовището не я нападаше?
Накрая жената се изправи и се оттегли назад към Джак и брат му.
- Хайде - промълви тихо, докато отново минаваше покрай Гар. - Ела да си прибереш бебето.
От другия край на пътеката се разнесе глухо ръмжене - усещаше се по-скоро с корема, отколкото с ушите. Котката направи крачка напред, после втора, като остави лежащото в безсъзнание момче. Прокрадваше се напред, почти прилепена до пътеката. Опашката й се мяташе като камшик от възбуда. Устните й бяха дръпнати назад в безмълвна заплаха, оголили огромни кучешки зъби.
Гар се притисна още по-силно в дъската. Червата му кипяха. Дрехите му подгизнаха от студена пот.
Защо това тъпо копеле не стреляше?
Лорна вдигна ръка, за да даде знак на Джак да не стреля. Ягуарите имаха най-дебелите черепи от всички големи котки. Куршумът, изстрелян в главата дори от късо разстояние, можеше просто да отскочи, а едно подобно раняване щеше да превърне нерешеното положение в кървава баня. Лорна трябваше да приеме, че котката иска да защити рожбата си и да направи размяната.
Малкото за момчето.
Залагаше всичките си надежди - и живота им - на факта, че котката не беше убила детето.
Ягуарът пристъпваше дебнешком. Очите му светеха златисто. На повечето котки зениците бяха цепнати, но не и на ягуара. Лорна ги гледаше как се разширяват и пулсират от притока адреналин.
Пристъпи от крак на крак, за да накара котката да не откъсва вниманието си от нея. Ягуарът стигна до одеялото. Беше само на няколко стъпки, толкова близо, че Лорна можеше да долови миризмата на мократа му козина. Събра се на маса мускули пред нея, същинска стена от свирепа решителност, великолепен и ужасяващ едновременно. Огромните блестящи очи отново я изучаваха с онази неестествена интелигентност. Котката приближи още, мускулите й се издуваха и играеха под козината с първобит- ната си сила.
Ако протегнеше ръка, Лорна можеше почти да я докосне.
Част от нея го искаше - да докаже, че съществува, да установи контакт дори за миг с нещо, което нямаше място в този свят. В блясъка на очите тя усети някаква безкрайна дълбина, сякаш в нея се взираше нещо повече от котка.
И тогава магията се наруши.
До момента малкото в краката й бе смълчано, но сега долови миризмата на майка си. Задраска одеялото, за да се освободи.
Майката погледна надолу.
Лошо.
Лорна искаше цялото внимание на котката да е насочено към нея. Тропна с крак. Ягуарът изсъска и се сниши още повече. Погледът му се стрелна обратно към Лорна.
„Точно така. Не спирай да ме гледаш“.
Котката протегна огромната си лапа. Жълтите нокти закачиха края на одеялото. После - също така бързо - котката дръпна лапата си. Малка черна стреличка се отдели от възглавничката на лапата и се запиля някъде в тъмното.
Преди малко, докато слагаше ягуарчето на пътеката, Лорна беше пъхнала между дъските две упойващи стрелички с игличките нагоре. Надяваше се, че голямата котка може да настъпи някоя. Без изстрела и жилещия удар убождането можеше да мине незабелязано.