- Три, едно, четири, едно, пет, девет, две, шест, пет...
Кайл, който следеше числото на екрана, се ококори и възкликна:
- Мамка му и прасе, прав е.
Игор продължи рецитирането, очите му се притвориха - но този път не в опит да си припомни, а по- скоро самодоволно.
- ... три, пет, осем, девет, седем, девет, три...
Никой не продумваше. Шефът на Лорна отиде при Кайл и също започна да следи цифрите.
Игор продължи да рецитира цели три минути, повтаряше стотиците цифри на екрана, без да сбърка нито една.
Лорна гледаше как скептицизмът на лицето на Карлтън се сменя с благоговение. Накрая той свали очилата си и ги избърса с кърпичка. Поклати глава.
- Признавам. Паметта му е изумителна.
- Не съм сигурна, че е памет - каза Лорна; Игор продължаваше. - Мисля, че го изчислява в момента.
Карлтън изглеждаше готов да се присмее, но после в очите му се появи нещо.
- Смяташ, че... синхронизацията... надхвърля физическото и преминава във функционалност.
Тя се усмихна и кимна.
- Какво означава това? - попита Кайл.
Зои пристъпи напред. Гледаше малкото ягуарче в ръцете си.
- Значи те се свързват не само за да синхронизират.. .
- ... а работят заедно на функционално ниво - довърши съпругът й.
Кайл сви рамене - още не разбираше. Джак също пристъпи към Лорна. Личеше, че иска да научи повече.
- Мозъкът всъщност представлява органичен компютър - обясни тя. - И през повечето време тази огромна мрежа от неврони и синапси е неактивен, огромен ресурс от неизползвана изчислителна мощ. Мисля, че предавателната антена - онази в главите им - функционира като мрежов рутер, който свързва изчислителната мощ на отделните мозъци. Всеки има пълен достъп до свободните ресурси на органичния компютър на другите. Най-общо казано, тези животни образуват нещо като безжична компютърна мрежа.
- Но как е възможно това? - попита Джак.
Преди някой да успее да отговори, дискусията бе прекъсната от звън на мобилен телефон. Карлтън ги погледна извинително и отговори. Слуша известно време, после каза:
- Благодаря, Джон. Слизаме.
Прибра телефона и се обърна към Джак.
- Изглежда, нашият патолог по всяка вероятност е намерил отговора на въпроса ви, агент Менард.
Джак имаше предостатъчно опит с трупове, но в патологичния кабинет на ЦИЗВО имаше нещо особено зловещо. Помещението без прозорци беше голямо колкото баскетболно игрище. По циментовия под се пресичаха канали и отвори. Огромни маси от неръждаема стомана, осветени от хирургически лампи, заемаха централната част. Отгоре минаваше система от макари и вериги за пренасяне на труповете на големите животни. Вонеше на формалдехид, примесен с миризма на разлагащо се месо.
Иначе казано, това място създаваше впечатлението за гигантска кланица.
Обещанието за отговори от патолога на Центъра беше накарало всички да слязат тук.
Непокътнатият труп на женския ягуар заемаше една от масите, но те се събраха при друга. На нея бяха подложените на дисекция останки от малкото. Дребното телце беше разчекнато като жаба. Вътрешностите му бяха извадени. Различните органи бяха прибрани в надписани буркани - сърце, бъбреци, далак, черен дроб. Най-противната гледка обаче беше черепната кухина - отворена и празна.
Мозъкът се намираше на подноса за инструменти в края на масата. Сивата му влажна повърхност блестеше под халогенните лампи.
Д-р Джон Гриър махна на всички да приближат с форцепса, който държеше.
- Реших, че трябва да видите това лично.
Джак не беше сигурен в правилността на това решение, но си замълча.
С помощта на форцепса и един скалпел патологът обели горния слой на главния мозък и разкри слоя под него. Тъканта в общи линии приличаше на тази в останалата част на органа с изключение на нещо като четири малки диаманта, отразяващи светлината. Виждаше се следата на мястото, където е бил петият.
- Извадих едно от включенията и направих няколко бързи теста. Ей сега ще ви покажа.
Отиде до съседната маса. На пластмасов поднос лежеше петият черен диамант, разрязан на четири. Гриър вдигна едно от парчетата с пинцети и го приближи към купчинка, подобна на грубо стрит черен пипер.
- Железен прах - обясни патологът.
Прекара пинцетите над купчинката и няколко метални зрънца подскочиха и се залепиха за парчето.
Гриър погледна останалите.
- Смятам, че това, с което си имаме работа - това, което е вградено в мозъците, - са плътни агрегати на кристали магнетит.
- Магнетит? - попита Джак. Никой от другите като че ли не беше особено изненадан. Братът на Лорна изглеждаше по-скоро отвратен и сякаш предпочиташе да се намира някъде другаде. - Като магнити ли?