През войната от 1812 г. прапрадядо й, тогава едва седемнадесетгодишен, напуснал британската армия по време на битката за Ню Орлиънс и се установил в процъфтяващия граничен град. Срещнал дъщерята на семейство дьо Трепание, оженил се за нея и бързо натрупал малко състояние от отглеждането на захарна тръстика и индиго в плантацията с площ хиляда акра, която жена му получила като зестра. През годините състоянието продължавало да расте и фамилия Полк била една от първите, започнали строителство в обраслата с дъбове долина на Парковия район на Ню Орлиънс. След като продало плантацията, семейството се установило трайно там. През поколенията имението Полк станало уважавано място за срещи на генерали, юристи, политици и безброй учени и писатели.
Имението в италиански стил все още стоеше, но подобно на града, родът Полк през двадесети век започнал бавно да залязва. Сега единствено Лорна и брат й продължаваха да носят тази фамилия. Баща й беше умрял от рак на белия дроб, когато Лорна беше дете; майка й почина преди година, оставяйки на децата си дом в лошо състояние и купища дългове.
Но традицията да се цени образованието не беше прекъснала. Лорна се бе посветила на медицината. Брат й, една година по-млад от нея, беше петролен инженер и работеше за щата. Засега двамата не бяха семейни и деляха родовото имение.
Стърженето на гума по мокър пясък я изтръгна от унеса и я върна в настоящето.
Малкият остров, един от веригата, достигаща гъсто обраслите крайбрежни блата, беше покрит с блатни кипариси и испански мъх. Вътрешността му зад тясната ивица на плажа изглеждаше непроходима.
Но тя нямаше работа във вътрешността.
- Насам - каза патрулният и й протегна ръка, за да й помогне да слезе от лодката, но тя пренебрегна жеста му и сама скочи на сушата. - Понът иска да говори с вас.
- Понът ли?
- Полевият оперативен надзирател.
Лорна не беше наясно с командната структура на Граничен патрул, но остана с впечатлението, че става въпрос за началника на разследването. Може би именно той я бе извикал от ЦИЗВО. Тръгна след патрулния към заседналия траулер. Беше израснала край реката и разбираше от кораби. Траулерът бе малък, дванадесетметров. Тиковете на десния борд бяха строшени от удара, но от лявата страна дългите пръти продължаваха да се издигат към небето. Мрежите за скариди все още бяха завързани за тях.
До траулера се бяха събрали мъже в грубите работни униформи на Граничен патрул. Някои бяха с жълто-кафяви широкополи шапки, други - със зелени бейзболни каскети. Но всички до един с револвери на кръста. Един беше преметнал през рамо пушка „Ре- мингтън“.
Какво ставаше тук?
Когато приближи, мъжете се смълчаха. Погледите на повечето се плъзнаха по тялото й, без обаче да се впечатлят особено. Лорна се постара да запази самообладание, но усети как бузите й пламват от раздразнение. Едва се сдържа да не ги наругае.
Мъжете се разстъпиха, за да направят път на висок мъж, облечен в същите тъмнозелени панталони и работна риза с дълги ръкави, небрежно навити до лактите. Той прокара пръсти през черната си вече мокра от пот коса и отново надяна черния си каскет. Но не и преди сиво-сините му очи да я огледат от главата до петите. За разлика от другите, в неговия поглед не се долавяше и капчица похот. Човекът просто я преценяваше.
Въпреки това Лорна изпита облекчение, когато козирката на каскета скри пронизващите му очи.
Беше висок, доста над метър и осемдесет, с широки рамене и мускулест, без да изглежда тромав и тежък. Държеше се като човек, който знае как да командва, без да му е необходимо да се налага. От него струеше самоувереност, с леко див привкус.
Протегна й голямата си ръка.
- Доктор Полк, благодаря, че дойдохте.
Докато се ръкуваха, тя забеляза дълъг белег на ръката му, от лакътя до китката. Вдигна очи и срещна погледа му. Лицето му бе мургаво, допълнително потъмняло от черната четина по бузите и брадичката. Помисли си, че е доловила слаб кейджън11 акцент.
Значи той също беше местен. Всъщност в него имаше нещо натрапчиво познато... и изведнъж се сети.
Тъкмо се канеше да попита ядосано защо са я извикали тук, но вместо това от устата й се отрони нещо друго.
- Джак?
Пълните, но определено мъжки устни се стегнаха и той едва забележимо кимна. Нейната представа за него също се промени с внезапното откритие. Гневът се стопи, заместен от нещо по-студено и неловко. Бяха минали повече от десет години, откакто го беше видяла за последен път. Тогава тя бе втори курс в гимназията, а той - в четвърти.
Макар всъщност да не го бе познавала добре - две години са непреодолима разлика на онази възраст, особено в училище, - двамата бяха свързани по далеч по-мрачен начин. Връзка, която Лорна искаше да си остане завинаги в миналото.