Тя забърза към бюрото си и си удари коляното в тъмното. Беше оставила калъфа с пушката върху него. Напипа го, освободи закопчалките и извади двете половини. Морските пехотинци може би бяха в състояние да разглобяват и сглобяват оръжията си на тъмно, но не и тя. Засуети се за момент, но най-накрая частите паснаха по местата си.
Джак стоеше на пост при вратата.
Лорна взе две стрелички и извади епруветката М99 от покритото с кадифе гнездо в калъфа. Беше глупаво и безумно опасно да прави това в тъмното, но нямаше избор. Може и да й бе трудно да сглоби оръжие, без да гледа, но имаше дълги години опит с игли и спринцовки. Бързо напълни двете стрелички и ги зареди в пушката.
Обърна се и видя, че силуетът на Джак се отдръпва от вратата. Зад матовото стъкло се появиха тъмни, зловещо безмълвни сенки. Стъпките им изобщо не се чуваха. Едната сянка спря пред вратата.
Лорна замръзна и затаи дъх. Сърцето й заби бясно.
Сянката продължи. Лорна се сети накъде са тръгнали. Към отделението за животни. Очакваше ги разочарование обаче. Щяха да намерят повечето клетки празни. Агнето бе там, но след провеждането на тестовете останалите спасени животни все още се намираха на втория етаж, в генетичната лаборатория.
Но колко време щеше да им е необходимо да ги открият, особено щом използваха проследяваща електроника? Устройствата им щяха ли да работят вътре?
Джак дойде при нея, движеше се безпогрешно в тъмното. Тя понечи да му даде пушката, но той я бутна обратно към гърдите й и зашепна едва чуто в ухото й:
- Стой тук. Скрий се.
Стисна пръстите й около пушката, сякаш искаше да й каже още нещо.
Тя го разбра.
Правилата на играта се бяха променили. Онова, което досега бе възможност, вече представляваше ужасяваща реалност. Бяха нападнати. Джак не искаше да я оставя тук невъоръжена. От решителния му допир ставаше ясно, че няма абсолютно никакъв смисъл да спори.
Без да чака потвърждение, Джак се върна при вратата на кабинета, открехна я, измъкна се навън и я затвори безшумно.
Лорна се взираше в силуета му навън. Изведнъж й се прииска да не отива никъде, да остане с нея. Но Джак нямаше избор. Сянката му изчезна в посока, обратна на онази, в която бяха тръгнали непознатите.
Но колко още имаше наоколо?
На Джак никак не му се искаше да оставя Лорна сама, но не смееше да се бави. Забърза по тъмния коридор към най-близкия изход. Изобщо не трябваше да и позволява да идва с него. Останалите в хладилника имаха най-добър шанс да избегнат срещата с нападателите. Джак не хранеше никакви илюзии, че става въпрос за обикновени крадци. Тези мъже бяха професионални убийци, най-вероятно с опит в армията.
Бързо прехвърли потенциалните им цели и заключенията не му харесаха. Несъмнено нощният набег беше разчистваща операция, продължение на онова, което бе започнало с експлозията на траулера. Основната цел би трябвало да е намирането и унищожаването на останалите животни. А после какво? Колко екстремна е била заповедта, колко основно трябваше да е прочистването, за да прикрият следите си?
Истината бе зловеща и плашеща.
Стигна края на коридора, където имаше две летящи врати, водещи към централното фоайе и главния вход. Естествено, нямаше намерение да излиза оттам. Спомни си колко бързо и тихо се придвижваха нападателите. Това означаваше, че използват някакво оборудване за нощно виждане. А всички изходи несъмнено се наблюдаваха.
Това означаваше, че трябва да стигне колкото се може по-близо до паркинга, без да напуска прикритието на сградата. Всеки отворен прозорец можеше да му свърши работа.
Искаше обаче да знае срещу какво е изправен.
Промъкна се до края на коридора. Тесните прозорци с армирани стъкла му позволяваха да надникне в полутъмното фоайе. Главният вход - двойна стъклена врата - бе точно срещу него. Не забеляза никакво движение, никакви подозрителни сенки вън или вътре.
Но това не можеше да го заблуди.
Понечи да се обърне, но спря. Ако не беше толкова тъмно, сигурно щеше да го пропусне. В центъра на фоайето, наполовина скрита под един диван, примигваше мъничка червена светлина. Сиянието й осветяваше метална туба на пода.
Настръхна.
„Бомба...“
Отстъпи назад и преглътна страха си. Поне вече беше получил отговор на въпроса си за крайната цел на операцията. Нападателите нямаше да се задоволят само с елиминирането на животните.
Това беше тотално прочистване.
Никой не трябваше да оцелее.
Представи си останалите, които се криеха в сградата, онези долу и Лорна в кабинета й. Беше усетил треперенето на тялото й, когато й прошепна да остане. И тя му се беше доверила - за съжаление, абсо- лютно погрешно. При предстоящата огнена буря оставането тук означаваше смърт за всички.