- А другите? - От предавателите Дънкан знаеше, че трябва да има поне още четири обекта.
Помощникът му поклати глава.
- Няма и следа от тях. Корей разделя групата си. Трима души слизат в моргата, за да се погрижат за труповете от блатото.
Дънкан си представи двете котки.
- Другите трима ще претърсят всичко етаж по етаж и стая по стая. Ще ги намерим.
Дънкан бавно кимна. Заповедта от остров Изгубения рай беше да приберат всичко, което могат – по-точно главите на образците, - и да изгорят останалото. Изглежда, в Рая проблемите се усложняваха. Шефовете му нямаше да търпят провали тук. Дънкан трябваше да се представи безупречно. Но това не беше единствената причина. За него това бе въпрос на чест. Беше жертвал кръв и плът за проекта „Вавилон“. И нямаше да допусне той да се провали.
Животните бяха интелектуална собственост на „Айрънкрийк Индъстрис“. Онова, което се намираше в черепите им, принадлежеше на компанията и съответно на него. Дънкан си даваше сметка, че дори хората му да не успеят да открият липсващите животни, пламъците ще ги погълнат. Нямаше да остане нищо. Но той нямаше да остане доволен, докато не разполагаше с главите.
Освен това оставаше и още една цел.
- Какво става с учените? - попита Дънкан. - Успели ли са да заловят поне един за разпит?
Отново последва дразнещото клатене на глава.
- Не, сър.
Дънкан въздъхна и загледа сградата. Надяваше се, че не ги е избил всичките, но така или иначе, скоро щеше да разбере.
- Дръж в готовност зарядите около сградата - нареди той. - Ако хората на Корей не ги изкарат навън, ще го направи огънят.
30.
Лорна клечеше, притиснала пушката до гърдите си. След експлозията ставаше все по-трудно и по-трудно да се диша. Димът проникваше под вратата и изпълваше тесния кабинет, а ужасът я караше да диша плитко и често. Тя преглътна сълзите си, които не се дължаха единствено на щипещия пушек.
Представи си попадналия във взрива Джак. Нямаше как да разбере дали е жив, или мъртъв. Така или иначе, трябваше да се оправя сама. Имаше само две възможности - да остане тук и да се задуши или да се махне и да рискува да я хванат.
Всъщност не ставаше въпрос за избор.
„Но накъде да вървя?“
Нямаше да излезе в главния коридор. Всеки опит да стигне до брат си и колегите в патологията означаваше да се сблъска с нападателите. Другите долу би трябвало да са в безопасност за момента, стига да се спотайваха. Хладилното помещение беше колкото гараж за два автомобила и бе подсилено със стомана. Щеше да издържи известно време на всеки дим и огън.
Това обаче не важеше за нея.
Погледна през рамо. Втората врата в дъното на кабинета й водеше към съседната лаборатория, където тя прекарваше по-голямата част от работното си време. Оттам можеше да се промъкне в следващата и последващата, по-надалеч от пламъците.
Но знаеше, че първо трябва да направи едно нещо.
Игор и другите животни все още бяха в генетичната лаборатория на горния етаж. Не можеше да ги остави да изгорят. До втория етаж водеше малко сервизно стълбище, до което можеше да стигне през лабораторията си.
Въпреки това част от нея искаше само да се скрие, да чака някой да я спаси. Потисна това желание - знаеше, че е плод на шока. Подобна паника не й беше послужила в миналото, нямаше да й помогне и сега.
„Действай...“
Бавно се изправи, черпеше донякъде сили от оръжието в ръцете си. Не беше съвсем беззащитна.
Без да откъсва очи от вратата, Лорна отстъпи към задната стена. Щом се раздвижи, ужасът донякъде намаля. Доближи длан до вратата на лабораторията, за да се увери, че не е нагорещена. После предпазливо я открехна и огледа помещението.
Лабораторията бе пълна с маси, пейки и оборудване - микроскопи, катетри, микропипети, инкубатори, апаратура за сливане на клетки, да не говорим за книгите и купищата работни доклади. Едната стена изцяло бе заета от хладилник и работна маса, на която имаше дълга редица стоманени съдове на Дюар, съдържащи криогенни тубуси със замразени ембриони, сперма и яйцеклетки на застрашени видове. Това бе работата на живота й, замразеният зоопарк на Центъра.
Въпреки ужаса част от нея се страхуваше от загубата на целия и труд. В крайна сметка той можеше да се възстанови, но не напълно, а и за това щяха да са необходими много години. Можеше само да се надява, че пожарът няма да стигне дотук и че течният азот ще запази замразените ембриони до пристигането на пожарникарите.
Не и оставаше нищо друго освен да тръгне през тъмното помещение към сервизното стълбище за втория етаж. Напрегна слух за евентуален шум от нападателите. Туптенето на кръвта в ушите пречеше да чува. Пристъпваше внимателно, като държеше с едната ръка пушката, а с другата опипваше пред себе си. За щастие познаваше помещението толкова добре, че можеше да го прекоси и със завързани очи.