Огледа се и осъзна, че нещо липсва.
„Бърт“.
Кръвта му изстина. Кучето рядко не изпълняваше заповеди, освен ако не го спреше нещо наистина неудържимо - миризмата на мъртва риба или разлагаща се катерица. За да станат нещата още по-лоши, Бърт обожаваше да проверява подобни силни вони.
Изстрелите престанаха.
Нощта отново притихна.
Джак пак се обърна към вратата. За разлика от Бърт, той не беше обременен от лукса на любопитството. Или дискретността.
Вдигна пушката и стреля.
Лорна чу някакъв силен трясък. Не можеше да определи дали е отвън, или отвътре, но идваше някак отдолу. Беше чула спорадичните изстрели, докато тичаше през лабораториите към ветеринарната клиника, и бе доволна, че е предпочела да остане вътре вместо да рискува отвън. Там нямаше да има никакви шансове за оцеляване.
Въпреки това сърцето я болеше за пуснатите на свобода животни.
Те ли бяха мишените на стрелците?
Знаеше, че е направила всичко по силите си, и продължи напред, докато не стигна ветеринарното крило. В момента клиниката се намираше в ремонт, операционната отдавна имаше нужда от обновление. Поради това в нея нямаше никакви животни.
И слава Богу.
С пушка в ръка Лорна влезе предпазливо в главното помещение на клиниката. Беше се снишила, ослушваше се и се оглеждаше за евентуални скрити заплахи. Миризмата на свежа боя и дърво изпълни ноздрите й. Благодарение на очилата за нощно виждане успя да се добере до централната част за прегледи, където имаше маса с канали и хирургическа лампа. Отляво стената беше покрита с редици метални клетки, а другата половина на помещението беше опразнена заради ремонта.
Всичко изглеждаше спокойно.
Направи само две крачки и зави към една по-малка врата наляво, означена със знаци за опасност.
Отвори я. Вътре имаше редица зелени кислородни бутилки. Общо пет на брой. Те осигуряваха клиниката и другите лаборатории с кислород, доставян по специални тръби. Знаеше наизуст коя бутилка захранва операционната. Откачи регулатора й от стената и завъртя клапана.
Отворената бутилка засъска свирепо.
Лорна остави другите както си бяха.
Разтреперана от страх, тя затвори вратата и тръгна към операционната в другия край на помещението, но преди това спря, за да опразни ъгъла на ветеринарната лаборатория.
Оставаше й да подготви само още едно нещо.
Но дали разполагаше с достатъчно време?
Джак стреля, изрита външната врата и тя се отвори. Малкият кабинет едва побираше работно бюро и шкаф за папки. Вратата отдясно водеше към лабораторията на патолога. Точно отсреща имаше прозорец, който гледаше към голямото помещение.
През прозореца се виждаха движещи се светлини.
Фенерчета.
Бяха насочени към кабинета, привлечени от гърмежа.
Без да спира нито за миг, Джак грабна стола с една ръка и го запрати през прозореца. Стъклото се пръсна. В същото време той се метна към вратата, блъсна я с рамо и се претърколи в просторното помещение.
Двама мъже стояха на десетина метра от него.
Бяха с камуфлажни дрехи, с фенерчета и пистолети в ръце. Разсеяни от счупения прозорец, те закъсняха с част от секундата да се обърнат.
Джак извъртя пушката, дръпна спусъка и го задържа. Откосът беше като от картечница. Куршумите улучиха двамата в кръста и почти ги разкъсаха на две.
Фенерчетата и пистолетите полетяха във въздуха и изтропаха на пода.
Понеже нямаше как да знае колко са противниците му, Джак се хвърли към прикритието на някакъв стоманен шкаф и впери поглед към коридора, водещ към хладилното помещение.
Там също се виждаше светлина.
Която угасна.
„По дяволите!“
Долу имаше поне още един неприятел.
Преди да успее да измисли какво да прави, проехтяха два изстрела и двете изпуснати фенерчета угаснаха. Третият неприятел явно беше изключителен стрелец.
Лошо.
Джак вече беше съвсем сляп. Оттегли се зад прикритието си.
Чу стъпки по циментовия под, насочи напосоки оръжието си към тях и дръпна спусъка. Огънят от цевта щеше да издаде позицията му, но нямаше друг избор. Продължи да стреля, докато не изпразни пълнителя.
Долови през трещенето изненадан вик.
Когато ехото от изстрелите заглъхна, Джак напрегна слух.
Беше ли улучил?
Още докато си задаваше този въпрос, стъпките продължиха в тъмното, този път препъващи се, неравномерни... и се отдалечаваха.
Джак пусна карабината и извади пистолета.
В другия край на помещението се отвори врата, после се затръшна.
Другият беше избягал.
Жегна го подозрение. Това бяха опитни убийци, а не страхливци. Какво можеше да накара някой от тях да побегне просто така?