Излезе от скривалището си с насочен към вратата пистолет... и светът се взриви.
34.
Дънкан се вслуша в приглушения взрив, който бързо заглъхна. Идваше отдолу.
Беше се опитал да се свърже с намиращия се там екип на Корей, но не получи отговор.
Това беше тревожно, но не бе първостепенна грижа.
Центърът беше обкръжен. Никой не можеше да влезе или излезе от него.
Стоеше над мъртвия Филдинг. Лицето му беше кървава каша, устните бяха почернели, сякаш замръзнали моментално. Дънкан вече бе забелязал контейнерите с течен азот и можеше да предположи какво се е случило. Филдинг явно беше подценил жената и си бе позволил непредпазливост.
Тъпо.
Не изпиташе съжаление от мъчителната смърт на глупака.
Такео, американец от азиатски произход, се приближи и докладва:
- Вторият етаж е претърсен. Няма следа от жената.
Дънкан не отговори. Не беше изненадан.
Друг от хората му се обади от вратата на лабораторията:
- Да сляза ли да проверя останалите в моргата?
„Това може да почака“.
- Вие двамата идвате с мен - нареди Дънкан.
Сградата беше обкръжена и нищо друго нямаше значение. След две минути щеше да се махне оттук. С най-малко една награда в ръце. После щеше да изгори шибаното място до основи и да приключи с всичко това.
- Накъде, сър? - попита Такео.
Дънкан не отговори. Беше забелязал картоните до компютъра в лабораторията. „Д-р Лорна Полк“. От предварителната справка за това място знаеше, че е ветеринарен лекар. Тя отговаряше за криогенната лаборатория и ветеринарната лечебница. Според плановете ветеринарното крило се намираше в задната част на този етаж, най-далеч от пожара.
В паниката си тя би трябвало да избяга на някое сигурно, познато й място.
Дънкан прекрачи трупа на Филдинг и тръгна натам. Предпазливо. Сполетялото Филдинг беше добър пример. Той нямаше да си позволи да подценява д-р Полк.
- След мен.
Джак се надигна. Взривът го беше съборил на пода. В другия край на лабораторията гореше огън. Пламъците бушуваха в коридора към хладилното отделение. Помещението се пълнеше с пушек.
Бързо огледа лабораторията. Нямаше следи от нападатели, но избягалият със сигурност щеше да предупреди останалите. Джак не разполагаше с много време. Затича се към огъня.
Стигна до коридора, но димът го изпълваше целия. Пламъците танцуваха по стените от двете страни. Ключалката на металната врата в дъното със сигурност беше взривена.
Чу през дима женски вик. Явно нападателите бяха разбрали, че учените са се скрили вътре, и се бяха опитали да се доберат до тях. Но и явно някой не знаеше как се борави с пластичен експлозив.
Втурна се напред, без да обръща внимание на пламъците.
Докато наближаваше почернялата врата, нечия ръка замахна от дима към лицето му. Джак се дръпна и видя сребристия проблясък на острието, минало на косъм от носа му.
- Аз съм - изсъска той. - Агент Менард!
От димната завеса се появи братът на Лорна, държеше скалпел. Другата си ръка беше притиснал към кръста. По ъгъла на извивката личеше, че си е счупил китката.
Кайл се хвърли напред, без да си направи труда да се извини, че едва не го беше ослепил. Вълнуваше го само едно.
- Къде е Лорна?
Джак поклати глава и сърцето му се сви. Беше се надявал, че е успяла някак да стигне дотук и да се скрие с другите.
- Не зная.
- Как така не знаеш? - Кайл изглеждаше така, сякаш беше готов отново да му се нахвърли със скалпела.
- Оставих я горе, в кабинета й.
Джак мина покрай Кайл, привлечен от хлипането на жената. Трябваше да ги накара да се размърдат.
В хладилника видя невробиоложката Зои Трент. Бе коленичила до съпруга си, който лежеше на една страна в разпълзяваща се локва кръв. Дебела стоманена тръба, откъртена от силата на взрива, беше пронизала гърдите му.
Не помръдваше, не дишаше.
Патологът Гриър беше коленичил от другата му страна и проверяваше пулса на гърлото му. Поклати тъжно глава.
Ледена ярост заля Джак.
Кайл заговори до рамото му. В гласа му ясно се долавяше вина.
- Ако не бях заключил толкова добре... ако не им се беше наложило да взривяват вратата...
- Щяхте всички да сте мъртви - довърши Джак. Знаеше, че щеше да стане точно така.
Карлтън Метойър стоеше до Зои. Лицето му изглеждаше ужасно състарено. Опита се да я накара да стане.
- Отишъл си е, мила - тихо рече той. - Трябва да вървим.
- Нееее - изстена тя и се вкопчи в ръката на съпруга си.
Джак нямаше време за любезности. Пристъпи напред и грубо я вдигна. Тя се опита да се съпротивлява, но Джак я понесе по обхванатия от пламъци коридор. Зои престана да се мята и се отпусна, но продължи да стене. Беше се вкопчила в него, сякаш се давеше.