Отиде до първия нападател и вдигна карабината му от пода. Беше тежка. Заоглежда я, докато минаваше покрай втория мъж - и докато се отдалечаваше, нещо я сграбчи за глезена, дръпна и тя падна по очи на земята.
Дънкан се изправи. Докторката изпъшка и се опита да се претърколи, замаяна, с разцепена и окърва- вена брадичка. С жестока усмивка той я възседна, замахна с пистолета си и я удари с дръжката в тила.
Тялото под него се отпусна. Безжизнено. Само че тя не се правеше на умряла лисица, както бе направил той преди малко.
„Накрая кой кого подцени, доктор Полк?“
Разтърка гърлото си. Все още го болеше от удара на стреличката. Най-вероятно щеше да хрипти дни наред. Но само толкова. Стреличката беше улучила микрофона на гърлото му и бе отскочила, а иглата само беше одраскала мъртвата тъкан по белезите му. Не бе трудно да улучи именно нея, като се имаше предвид, че по-голямата част от врата му беше покрита с белези от онова нападение.
Преобърна докторката. Все още дишаше. Добре.
Освен това забеляза, че е доста красива. И руса, точно както ги обичаше.
Доволен от трофея си, Дънкан се наведе, вдигна жената и я метна на рамо. Постави ръка на задника й, за да я задържи, и тръгна през сградата с намерението да излезе оттам, откъдето бе влязъл.
Подтикван от адреналина, бързо стигна главния коридор. Проходът бе пълен с дим. Отсреща видя човек в маскировъчно облекло, седнал на пода и опрял гръб в стената.
Когато Дънкан приближи, мъжът вдигна ръка и изграчи:
- Сър...
Оказа се Корей, командирът на атакуващата група.
Беше слязъл в моргата, за да взриви вратата на хладилника и да залови един от учените. Страшно голяма услуга му беше направил. Бе успял да прецака всичко и се бе наложило Дънкан лично да поеме нещата в свои ръце.
Корей изстена и отпусна ръка - беше твърде слаб, за да я държи вдигната. Седеше на пода, в собствената си кръв - и лайна, доколкото можеше да надуши Дънкан, - притиснал юмрук към раната в корема си. Сякаш беше улучен с гюле.
- Помощ...
Някой явно беше видял сметката на екипа на Корей.
Дънкан погледна назад по задимения коридор. Изведнъж изпита чувството, че някой го гледа. Време беше да се маха оттук. Без да обръща внимание на ранения, забърза към отворения прозорец.
Имаше онова, за което беше дошъл. Майната му на другото.
Стигна до прозореца, наведе се и се измъкна през него с жената. Щом се озова навън, докосна микрофона и повика помощника си.
- Конър, приготви хората за изтегляне.
- Сър?
- Изпълнявай. Ще се срещнем пред сградата.
И тръгна натам.
- Ами избягалите образци? - попита Конър. - Още не сме ги намерили. Тези предаватели за нищо не стават на къси разстояния.
Това беше вярно. Джи пи ес предавателите можеха да определят местоположението с точност малко повече от половин километър. При толкова много дървета и храсти наоколо търсенето на животните бе като да търсиш игла в купа сено.
- Попаднахме само на някакво бездомно куче - продължи Конър.
„Куче?“
Сто на сто онова псе от шевролета. Стисна ядосано зъби.
- Убихте ли го тоя шибан помияр?
- Не. Успя да избяга.
„Лошо“.
- Прекратете търсенето - заповяда Дънкан. - След това вдигнете това място във въздуха.
- Слушам.
Дънкан забърза към паркирания автомобил. Каквато и гордост да подхранваше необходимостта да се справи с всички животни, беше изчезнала. Вече разполагаше с достатъчно добър трофей в ръцете си. Оцелелите животни бяха слаби и неразвити. Нямаше да оцелеят дълго сами в пущинака. Освен това той разполагаше с нужното му. Жената щеше да им разкаже какво са научили тук и кой друг е в течение. Това би трябвало да задоволи шефовете му на остров Изгубения рай.
После можеше да разполага с жената както му се хареса.
А той твърдо възнамеряваше да му хареса.
35.
Джак коленичи в задимения коридор до мъжа, чиято кръв изтичаше. Беше един от неприятелите, може би същият, когото беше улучил одеве. Не бе стигнал много далеч. От зейналата в корема му рана беше ясно, че няма да изкара още дълго.
Мъжът го гледаше с изцъклени, пълни с болка очи.
Разбираше, че умира.
Джак бе виждал неведнъж този поглед на бойното поле. Заложи на опита си - знаеше, че в моменти като този човек често търси опрощение.
- Тук имаше жена - умоляващо рече той. - Руса. Докторка. Знаеш ли къде е?
Вече беше изгубил прекалено много време. Докато бягаше от долното ниво, беше принуден да балансира между предпазливостта и паниката. Страхуваше се, че ще се натъкне на някой капан - а нямаше да е от полза за Лорна, ако е мъртъв. Но също така усещаше, че времето изтича.
„Къде може да е тя?“