Чувстваше се вцепенена.
Отново и отново, като в непрекъснато повтарящи се кадри от филм, тя си представяше как колата на Джак експлодира, а миг по-късно ЦИЗВО изчезва в адска огнена топка.
„Всички са мъртви...“
И макар че в момента трябваше да се страхува за собствения си живот, Лорна не изпитваше нищо, чувстваше се куха и празна. Дори туптенето в главата и изглеждаше като нещо далечно. Под лявото и око се бе появил отток с размерите на гъше яйце. От същата страна чуваше слабо пищене.
„Тинит от удара“ - постави си диагнозата тя.
Похитителите и я бяха качили на хеликоптер, който ги беше откарал до кораб, хвърлил котва оттатък бариерните острови в Мексиканския залив. Последва прекачването в хидроплана. Намираха се във въздуха вече повече от три часа и доколкото можеше да определи, летяха над Западните Кариби, най-вероятно към Куба.
Салонът на самолета имаше шест луксозни седалки от кожа и махагон. Явно финансиращият операцията имаше дълбоки джобове.
Мъжът с белезите по лицето, който я бе заловил, излезе от пилотската кабина и дойде при нея и пазача и. Беше взел душ на кораба и косата му бе мазна, пригладена с брилянтин. Лорна заразглежда белезите по лицето и врата му, сякаш четеше карта. Този човек бе нападнат от някакво животно. Може би лъв, ако можеше да се съди по сериозните наранявания. Така и не се беше представил, но тя бе чула един от другите да го нарича Дънкан.
Без да и обръща внимание, Дънкан седна до мускулестия мъж с жилаво лице и рижа коса, подстригана на войнишка прическа, който беше назначен да я пази. Не че тя можеше да направи нещо. Ръцете и бяха в белезници, но поне вече бяха закопчани отпред. Не беше оказала никаква съпротива. Изцяло зависеше от милостта им и засега не се бяха отнасяли с нея прекалено грубо.
Реши, че ще научи повече, ако се подчинява, отколкото ако крещи и негодува. Въпреки това, когато Дънкан седна при тях, празнотата в нея започна да се изпълва с пареща жлъч. Докосна като изгаряща киселина сърцето и и започна да се разпространява из цялото и тяло.
Кучият син седна, без да и обръща внимание, и се обърна към червенокосия командос.
- Още няма вести от Дотъри. Досега трябраше да е докладвал.
- Какво ще наредите?
- Щом стигнем на острова, размърдай малко очи и уши в Ню Орлиънс. Искам да знам какво се е случило след като се изтеглихме от онова място.
- Слушам, сър. Но знаете какъв е Дотъри. Винаги си е бил малко непредвидим. Може да се е замъкнал в някоя кръчма. Сигурно се е напил на Бърбън Стрийт и в момента спи с някоя курва.
- Ако е така, ще му отрежа лявата топка.
- Може да не подейства. За да го укротите, ще трябва да му ги клъцнете и двете.
В отговор Дънкан повдигна вежда, сякаш сериозно обмисляше предложението. Накрая се облегна назад, но не изглеждаше особено удовлетворен. Тежкият му поглед се взираше някъде отвъд салона на самолета.
Лорна продължи да го държи под око. Този тип не и вдъхваше никакво доверие.
Той явно усети вниманието и, защото бавно извъртя глава и я погледна.
Лорна забеляза отпуснатата лява страна на лицето му, вероятно резултат на повреден нерв. Дънкан бръкна в джоба си, извади бонбони за смучене с тропически аромати и и предложи.
Тя поклати глава.
Той сви рамене, лапна един и въздъхна.
- Впечатлявате ме, доктор Полк.
Тя се опита да не трепне. Откъде знаеше коя е? Той явно забеляза реакцията и. Устните му се разтеглиха в бледо подобие на доволна усмивка. Нарочно беше използвал името и, за да я смути.
Беше подействало.
- Доколкото мога да преценя, сама ликвидирахте най-малко трима от хората ми - продължи той.
В гласа му нямаше гняв, само заплаха за отмъщение.
- Впечатляващо - отбеляза Дънкан. - И умно. Надявам се, че ще се покажете също толкова умна и когато стигнем острова. С шефовете ми ще имаме някои въпроси към вас. Сътрудничеството ви ще бъде възнаградено.
В очите му много ясно се четеше какво ще последва, ако откаже да „сътрудничи“.
Вместо да я смути още повече, заплахата само и помогна да се съсредоточи и Лорна заговори за първи път, откакто я бяха заловили. Нямаше смисъл да моли за живота си. Знаеше, че подобно нещо ще е загуба на време. Вместо това искаше отговори за кръвопролитията и смъртта.
- Какво се крие зад всичко това? - попита тя. Помъчи се да говори уверено, но трябваше да положи усилия, за да потисне треперенето на гласа си. - Генетичните изменения в животните, всичко, което направихте, за да скриете следите... с какво се занимавате всъщност?
Дънкан посрещна въпроса и спокойно. Част от нея се надяваше, че ще откаже да и отговори, но той не показа никакво нежелание. Това я изнерви много повече от заплахата преди малко. Дори и да имаше някаква надежда, че ще преживее това изпитание, тя бе направена на пух и прах от прямотата му.