- Как може да ги е заварило неподготвени? Ами проследяващите устройства?
- Не знам. Отивам да говоря с Малик. Иска да се срещнем в лабораторията.
- Ами тя? - Конър посочи с палец към Лорна.
Дънкан сви рамене.
- Вземи я. Затвори я долу, докато намеря време за нея.
Тръгнаха по покритата пътека и излязоха в просторен вътрешен двор. Шезлонгите и масите от тико- во дърво бяха празни, ако не се брояха двама тъмнокожи мъже с лабораторни комбинезони. Единият пушеше апатично, другият седеше, отпуснал глава в ръцете си.
Основният етаж на вилата бе целият в прозорци с изглед към залива. Тежките капаци против ураганите бяха спуснати и мястото изглеждаше като барикадирано. През високи френски врати влязоха в сумрачно, но определено луксозно помещение - завеси от дамаска с цвят на слонова кост, ръчно изработени мебели от махагон и палисандър, варовикови плочки по пода. Всички тонове бяха приглушени, разнообразявани тук-там от възглавници с изображения на животни и картини по стените.
Дънкан ги поведе през него и после по дълъг коридор. Когато вратите и прозорците бяха отворени, коридорът вероятно служеше като продължение на покритата пътека и морският бриз проникваше по него навътре в къщата. От двете страни на коридора имаше различни помещения, сред които и кухня, в която шетаха трима готвачи.
Миризмата на печен хляб и къкреща яхния с чесън събуди стомаха на Лорна и напомни, че е минало доста време, откакто за последен път е слагала нещо в устата си. Но не спряха да похапнат, а продължиха напред. Коридорът завършваше с кабинет-библиотека.
Помещението приличаше на извадено от Британския музей - смайваща сбирка от подвързани в кожа книги и колекция от артефакти - раковини, стари мореплавателни уреди, сред които секстант и брашпил от платноход. На едната стена имаше масивни плочи фосили, снимки от древен свят, населяван от трилобити, праисторически риби и морски ветрила.
Грамаден като мечка мъж, който гледаше през отворения прозорец, се надигна от креслото си до студената камина, за да посрещне Дънкан. Беше облечен с широка камуфлажна куртка и туристически панталони и обувки. Изглеждаше на около шейсет, но беше мускулест, с прошарена коса и бронзово лице, сякаш полирано от слънцето и вятъра. Приличаше на бивш военен, вероятно от флота, ако можеше да се съди по моряшкото кепе на облегалката на креслото. В същото време в държането му имаше нещо самоуверено, лъхащо на богатство.
Лорна предположи, че това е собственикът на вилата. Всъщност той приличаше едва ли не на част от тази стая, подобно на предметите в нея.
Мъжът се ръкува с Дънкан, чиято длан изчезна в огромното му ръчище.
- Сър - каза Дънкан малко изненадано. - Не очаквах да ви открия тук. Мислех, че все още сте на пре- зентацията на „Айрънкрийк“ във Вашингтон.
- След загубата на товара ни нямаше особени причини да оставам.
И мъжът хвърли бърз поглед към Лорна. Единствената му реакция бе, че вертикалните бръчки между веждите му станаха по-дълбоки. После престана да и обръща внимание. Лорна усети, че е от онези, които не обръщат особено внимание на жените. И друг път беше попадала на такива като него.
- Долетях тази сутрин - обясни едрият мъж. - Точно навреме за бъркотията.
- Тъкмо отивах да говоря с доктор Малик за инцидента.
- Той ви очаква. - Мъжът вдигна ръка към стената от книги и артефакти. - След това ще поговорим.
- Да, сър.
Част от рафтовете се плъзнаха настрани и се оказа, че коридорът продължава и след библиотеката, в недрата на планината.
Сърцето на Лорна заби по-бързо. Конър я побутна към отвора и тя нямаше друг избор, освен да последва Дънкан в подземната част на комплекса.
Вратата се затвори зад нея с ужасяваща категоричност.
„Ще видя ли отново слънцето?“
- Какво прави Брайс Бенет тук? - заговорнически попита Конър.
- Малик сигурно държи шефа в течение на проблемите - мрачно изръмжа Дънкан. - Казах му да не го притеснява, но това просто е поредното доказателство, че на него не може да се разчита. Дори и да е на наша страна.
Продължиха по къс страничен проход, който свършваше в голямо кръгло работно помещение, разделено на части, с допълнителни стаи и проходи, водещи още по-дълбоко под земята. Облечени в бяло лаборанти седяха на работните си места. Някои поглеждаха Лорна и бързо извръщаха очи. Изглежда, вилата беше фасада за подземния комплекс, идеален параван за онова, което се криеше под нея.
Лорна се огледа. Голяма част от основното помещение бе почти копие на генетичната лаборатория на д-р Метойър, само че десетократно по-голяма и по-добре оборудвана. Виждаха се термоциклери, утайници, пещи за хибридизиране, инкубатори, дори ДНК анализатор LI-COR 4300. Имаше също ниша с чисти лабораторни пещи, различни смесители и центрофуги, а в дъното - електронен микроскоп с всичките му допълнения.