Премълча третата възможност. Представи си как изхвърлят тялото на Лорна в океана. Това също би блокирало сигнала.
Пакстън въздъхна прекалено шумно.
- В такъв случай нямаме късмет. Тези острови са територия на Никарагуа. Не можем да нахлуем на плажа им само заради един призрачен сигнал, който не можем да засечем отново.
- Сър...
Пакстън вдигна ръка.
- Това е извън юрисдикцията ни. Мога да задействам дипломатически канали, да започна диалог, но това ще отнеме най-малкото цял ден.
„Ден, с който не разполагаме“ - помисли си Джак и изруга наум. Едва успяваше да се сдържа. Искаше му се да заобиколи бюрото, да се разкрещи на шефа си, да настоява за незабавна реакция, но подобно избухване щеше да донесе повече неприятности, отколкото ползи. Не искаше да бъде изритан от този случай.
- Така че ме остави да си направя магиите - продължи шефът му. - Дай ми няколко часа да звънна тук-там. Междувременно човекът от ФБР да продължава да се ослушва за сигнала. Ако можем да потвърдим откъде идва, това ще ни е от полза. А дотогава, Джак, няма да е зле да си починеш. Изглеждаш отвратително.
Джак и се чувстваше отвратително, но премълча. Главата му пулсираше. Гърлото му пареше, а температурата му не спадаше. Нямаше време да си отглежда грип или настинка. Аспиринът и антихистаминът трябваше да го държат във форма поне още един ден.
След това нямаше да има значение.
- Скачай в някое походно легло отзад и дремни - каза Пакстън. - Това е заповед.
- Слушам, сър - каза той и унило тръгна към вратата.
- Джак - обади се шефът му. - Ще направя всичко по силите си.
Джак кимна. Знаеше, че ще направи. Тръгна към компютърния център, за да съобщи лошата новина на останалите. Когато стигна до подземното помещение, спря за момент, за да се овладее, след което влезе. Всички се обърнаха с надежда към него.
Кайл стана от стола си.
- Кога тръгват да намерят Лорна?
Джак не отговори.
Ранди разчете изражението му и разбра.
- Скапани копелета... Няма да заминем.
Кайл погледна Ранди, после отново Джак. Пребледня, отпусна се на стола и си погледна часовника. Бяха минали пет часа и двадесет и две минути, откакто спасителният хеликоптер ги бе открил в гората. Всички знаеха, че времето на Лорна изтича - ако вече не беше изтекло.
В Джак гореше огън, подхранван колкото от треската, толкова и от безсилието му. Ясно виждаше отчаянието на другите, но самият той категорично отказваше да му се поддаде.
„Майната му!“
Обърна се към брат си.
- Ранди, размърдай си задника и се обади на братята Тибодо. Кажи им, че излизаме на лов.
Ранди стана и го погледна въпросително.
Преди да успее да зададе въпрос, Джак посочи брата на Лорна.
- Кайл, каза, че можеш да ни закараш до някоя от нефтените платформи, ако искаме.
Кайл кимна и отново се изправи.
- Няма проблем. Кога?
- Веднага.
Джак бързо премисли логистиката с пламналата си глава. Познаваше един пилот и най-малко двама от екипа му, които щяха да си държат устата затворени и да направят всичко, което поиска от тях. Това би трябвало да е достатъчно. Всъщност колкото по-малобройна бе ударната група, толкова по-добре. Трябваше да стигнат дотам незабелязано и да се доберат до Лорна, преди някой да разбере.
Карлтън се изправи до Зои и Гриър. Беше наясно с онова, което не се каза на глас.
- Животните ще бъдат транспортирани във ветеринарната лечебница на градския зоопарк. Ще идем с тях и ще се покрием. Освен това там ще можем да продължим изследванията си.
Зои кимна.
- Пол... - Гласът и трепна, когато изрече името на съпруга си. - Пол успя да прехвърли получените данни на един външен сървър. Ще можем да продължим оттам, докъдето бяхме стигнали.
Карлтън постави ръка на рамото и, за да я утеши, и заяви твърдо:
- Ще ви държим в течение, ако научим нещо, което може да ви е от полза.
Джак погледна изпълнените с очакване лица, до едно обърнати към него.
- Тогава да действаме.
41.
Лорна вече знаеше как се чувства добиче в кланица.
Огледа осветяваната от ярки голи крушки килия. Останалата част от подземната лаборатория беше лъскава и стерилизирана като болница.
Но не и килията. Клетката всъщност. Защото си беше точно това - клетка.
Подът беше изсечен в скалата и по него имаше улеи, които да отвеждат урината и изпражненията. Стените представляваха влажни циментови блокове, вратата се затваряше с верига.
Нямаше дори стол за сядане и Лорна започна да крачи из затвореното пространство с размери три метра на метър и двайсет. Десетина подобни клетки бяха разположени по дължината на ниското помещение. Всички бяха празни, но тя можеше да си представи обичайните им обитатели. Прокара длан по стената и усети драскотините в цимента. Спомни си трупа на операционната маса. По високото чело и плоското лице си личеше, че някога е било човек, но някакъв генетичен атавизъм го беше върнал назад в някаква праисторическа форма, подобно на животните от траулера.