Но с каква цел?
Спомни си думите на Дънкан - биологични бойни системи.
Нямаше представа какво означава това, но вече със смразяваща сигурност знаеше, че това начинание е преминало от изследванията върху животни в експерименти с хора. И както изолирано бе това място, кой изобщо можеше да научи и да повдигне въпрос за ставащото? Дори набавянето на опитни образци едва ли беше чак толкова трудно. Карибският район бе прословут с трафика си на хора. В бедните страни като Хаити хората редовно биваха продавани в робство, понякога от собствените си роднини. Властите знаеха за това, но предпочитаха да си затварят очите, особено ако им се предложи добра цена.
Чу да се отваря врата. Разнесоха се гласове.
- Оставих я ето там.
- Изкарай я. - Лорна позна Дънкан по резкия дрезгав глас. - Малик иска да присъства на разпита. Май докторчето се заинтригува, че сме му довели ветеринар.
Лорна потръпна.
Пред вратата на клетката застанаха двама мъже.
Пазачът отключи. Дънкан стоеше зад него със скръстени ръце.
- Тръгвай - нареди Конър. Дори не си направи труда да извади пистолета си от кобура.
Лорна пое треперливо дъх. Нужна и бе цялата и сила, за да се подчини. Не искаше да я измъкват от килията насила, така че не и оставаше друго, освен да изпълнява заповедите им.
Дънкан я фиксира с мъртвешкия си поглед. Лицето му представляваше замръзнала маска от белези и едва потискан гняв. Без да каже нито дума, той се обърна и ги поведе към основната лаборатория.
Този път кръглото помещение бе празно. Вътре беше само д-р Малик: стоеше до една от генетичните работни станции и се обърна, когато се приближиха.
Лорна се поколеба и Конър грубо я бутна напред. Тя се препъна и едва не падна. Малик се намръщи и попита укорително:
- Нужно ли беше това, по дяволите? - В думите му се долавяше британска мелодия, но акцентът несъмнено беше от Близкия изток. Махна с ръка на Лорна. - Елате, доктор Полк.
Дънкан тръгна с нея. Конър остана при вратата.
Отблизо Малик изглеждаше по-стар, отколкото и се бе сторило отначало. Макар мургавата му кожа да бе гладка и гъстата коса да бе прошарена само тук-там, би трябвало да наближава шейсетте.
Все още беше с хирургическите дрехи, но върху тях бе надянал бяла престилка, която стигаше до средата на бедрата му.
Направи и знак да седне.
- Трябва да се извиня, че бяхте замесена във всичко това.
Лорна остана права. Дънкан я сграбчи за рамото, отведе я до стола и я бутна да седне.
Малик се намръщи още повече, но премълча.
- Задавайте си въпросите - каза Дънкан. - И да приключваме.
Малик въздъхна.
- С оглед запазването на интелектуалната ни собственост трябва да попитам какво сте научили вие и колегите ви от Ню Орлиънс от образците, които попаднаха у вас.
Лорна не можеше да го погледне в очите. Погледът и се спря върху апаратурата около нея. Прочете табелите - геномен усвояващ буфер „Пюър Линк“, комплекти за зимограма „Новекс“, хибридизатор „Спотлайт“. Зад Малик имаше два инкубатора и микроскоп с микроманипулатори за наблюдение и манипулиране на зародишни образци.
Това около нея бе лаборатория за оплождане in vitro.
Вдигна глава и в същия миг някой я зашлеви с опакото на дланта си през устата. От устните и потече кръв. Ухото и отново писна от удара.
Очите и се напълниха със сълзи - не толкова от болка, колкото от ярост.
- Достатъчно! - рязко каза Малик.
Дънкан не му обърна внимание и се надвеси над нея.
- Отговаряй или ще стане по-лошо.
От погледа му ясно личеше, че това не е празна заплаха.
Малик започна отново, но Лорна го прекъсна и избърса кръвта от устните си. Вече беше решила да не крие нищо. Какъв беше смисълът да го прави?
- Открихме идентични хромозоми във всички животни - започна тя. - А също и структурни промени в мозъците им. Мрежа от магнетитни кристали.
- Впечатляващо - рече Малик. - Особено като се има предвид малкото време, през което сте разполагали с образците.
- Какво друго? - заплашително попита Дънкан.
Лорна не премълча.
- Освен това разбрахме, че животните са способни по някакъв начин да се свързват неврологично. Стигнахме също до заключението, че въпросната мрежа засилва интелектуалните им способности.