Малик кимна.
- Повече не успяхме да направим - каза Лорна.
- Кой друг знае какво сте научили? - натисна я Дънкан.
Лорна се досещаше какво предстои. Това беше единствената причина да я домъкнат тук, единствената причина все още да е жива. Целта им бе да открият дали информацията не е изтекла от ЦИЗВО. Единствената и надежда да запази живота си бе да прикрие истината.
- Не мога да кажа със сигурност - отвърна тя. - Но редовно архивираме данните си на външен сървър. Процедурата е автоматична.
Малик погледна Дънкан.
Устните на командоса се изкривиха - само наполовина всъщност.
- Не би трябвало да има значение. Поне не веднага. Всички останали са мъртви и това би трябвало да ни даде време да се погрижим.
- Въпреки това трябва да изтрием данните колкото се може по-скоро - каза Малик. - Господин Бенет ще настоява.
- Къде се пази архивът? - попита Дънкан.
- Не зная - искрено отвърна Лорна. - ЦИЗВО има договор с някаква фирма в Батън Руж.
Дънкан отново вдигна ръка, готов да провери истинността на думите и.
Лорна се сви и закри лицето си. Трябваше да е убедителна.
- Зная само името. „Саутърн Компю-Сейф“. Но те имат сървъри из цяла Луизиана.
Не знаеше дали последното е вярно, но ако кучият син повярваше, че данните са на някое конкретно място, просто щеше да заповяда то да бъде взривено. В този случай от нея нямаше да има повече нужда. За да остане жива, трябваше да бъде полезна.
Дънкан свали ръка. За момента и повярва. Изгледа я, докато преценяваше възможностите.
Лорна трябваше да насочи тези възможности колкото се може по-добре. Продължи да говори бързо, като позволи на стаения дълбоко в нея ужас да се прояви:
- Единственият достъп до архивираните данни е чрез серия проверки. Парола на служител, следвана от серия въпроси, които са уникални за всеки потребител. Само че нямам представа как да се свържа отдалечено със сървъра.
Това последното беше истина.
Дънкан като че ли не я чу. Погледът му продължаваше да е отнесен.
- Колко време ще е нужно за осигуряване на сигурна сателитна връзка с тези „Компю-Сейф“ - попита Малик. - Такава, която да не може да бъде проследена обратно до нас.
- Най-малко четири часа - монотонно отвърна Дънкан. Изгледа кръвнишки Лорна. - Но ще ни трябват само няколко обаждания, за да проверим дали доктор Полк ни казва истината.
На Лорна и се искаше да се смали пред погледа му, но запази присъствие на духа.
- В такъв случай изглежда, че ще се радваме на компанията и още известно време - рече Малик. - Което е идеално. Бих искал да използвам мозъка и във връзка с неприятностите, които имаме напоследък.
- Не е нужно да научава за това - възрази Дънкан.
- Никога не е зле да подходиш към някой проблем от различна гледна точка. Пък и какво ще ни навреди? - Малик повдигна вежда към командоса. - Разбира се, освен ако не сте обезпокоен относно сигурността тук. Ако не се боите, че може да избяга.
Лицето на Дънкан потъмня.
Лорна откри, че докторът и е станал мъничко по-симпатичен.
Докато не чу следващите му думи.
- Освен това двамата с доктор Полк ще имаме много време за разговори, докато я подготвям.
Нещо в чутото накара кръвта и да се смрази. Дори Дънкан за момент изглеждаше отвратен.
- За какво да ме подготвяте? - попита Лорна.
Малик пристъпи към нея и я потупа окуражаващо по рамото.
- Незначителна процедура. Докато сте при мен, ще е жалко да пропусна възможността да опресня генетичния ни материал.
- Какво искате да кажете? - Стомахът на Лорна се сви на топка. Погледът и се стрелна към тялото на операционната маса.
Малик отново я потупа по рамото и се отдръпна.
- Не се бойте. Просто ще вземем няколко от яйцеклетките ви.
42.
Когато лаборантът се отдалечи с кръвните и проби, поставени в кодирани с различни цветове епруветки, Лорна преглътна сълзите си. От нерви тялото и бе плувнало в пот. Прокара пръст по лепенката върху вената от вътрешната страна на лакътя си.
Медицинското отделение приличаше на гинекологичен кабинет от ада. Беше заобиколена от всевъзможни ултразвукови апарати и хирургични инструменти. Масата за прегледи се накланяше и беше със скоби, но нямаше тапицерия, никой не бе и помислил за удобство. Беше изцяло от студена неръждаема стомана. Най-много обаче я разтревожиха дебелите кожени ремъци, които трябваше да обездвижват пациента.
Обстановката потвърждаваше подозренията и, че повечето човешки образци най-вероятно попадат тук чрез съвременните търговци на роби - този бизнес процъфтяваше в Карибите. Лорна потръпна и се запита колко ли жени са били връзвани тук и са били принудени да изтърпяват невъобразими мъчения.