Кръвта и се смрази.
Малик постави ръка на рамото и, за да я успокои. Допирът сякаш развали магията и създанията изведнъж изгубиха интерес към нея и продължиха координираните си действия. Лорна обаче не можеше да се отърси от заплахата, която бе усетила във вниманието им.
- Не се безпокойте - рече Малик. - Няма да имате никакво вземане-даване с тях. Онова място е недостъпно. Изолирани в своя хабитат, те се отчуждават все повече от всичко останало и са опасни за всеки извън взаимосвързаното им семейство. Отиването там е равно на самоубийство.
Въпреки заплахата Лорна не можеше да откъсне очи от екрана. В същото време разбираше проблема със сигурността. Имаше вземане-даване със зоопарка на Ню Орлиънс и познаваше трудностите и предизвикателствата, когато станеше дума за безопасното настаняване на диви животни, особено на хищници.
Беше благодарна, че някой държи под зорко око това място.
48.
Дънкан стоеше на ивицата пясък, която свързваше двата острова. Смучеше бонбон с вкус на череша, но дори неговата сладост не можеше да премахне горчивия привкус дълбоко в гърлото му. Мразеше да излага хората си на ненужни опасности, особено след като Малик не можеше да разпознае провала, който направо го хапеще по задника.
В отсрещния край на ивицата трима командоси приближаваха гората на другия остров. Бяха въоръжени с олекотени карабини ХИ8 с монтирани гранатомети.
Дънкан нямаше намерение да рискува.
Никога не рискуваше.
Малик го беше сметнал за параноик, когато разработи мерките за изолиране на другия остров. Шест- метрова електрическа ограда разделяше сухопътния мост на две. Върху портата имаше намотки бодлива тел, които се спускаха до водата. Морското дъно от двете страни на оградата бе минирано с противопе- хотни мини, които при експлозията си пръскаха остри като бръснач флешети. Наред с това беше сложил проследяващи устройства на всички зверове и наблюдаваше движението им денонощно. Не би трябвало да има никакви инциденти, никакви изненади и определено никакви смъртни случаи.
Беше видял трупа на плажа. Лицето на мъжа беше изчезнало, оголено до кост. Загледан в обезобразеното тяло, той се сети за нападението в Багдад и това само разпали гнева му като пожар. Дори собствените му хора го заобикаляха отдалеч, тъй като виждаха в лицето му нещо наистина плашещо.
И той нямаше нищо против това. Искаше хората му да са нащрек.
Тримата оттатък оградата изчезнаха в гората. Дънкан се заслуша в разговора им. Не беше нужно да слиза на плажа, но смяташе, че това е негов дълг. Искаше да е тук в случай, че изникне нещо непредвидено. Никога не пращаше хората си там, където самият той не беше готов да отиде. Тъкмо затова те го уважаваха и му бяха верни.
Слушаше приказките им по радиото. Тримата бяха свели разговора до минимум, но Дънкан не беше доволен. Докосна микрофона на гърлото си.
- По-тихо там. Общувайте само с жестове. Обаждайте се само ако има неприятности.
Тримата потвърдиха.
Дънкан продължи да крачи напред-назад. Минутите се точеха като часове. Челюстните мускули започнаха да го болят.
Накрая в слушалката прозвуча друг глас:
- Командир Кент, екипът всеки момент ще навлезе в затъмнената зона. - Говорещият се намираше в командния център на охраната във вилата и следеше всички камери. - Ще ги изгубя, но ще продължа да ги следя по предавателните устройства.
- Разбрано. Дръж ме в течение.
Дънкан не сваляше очи от залесеното възвишение от другата страна. При планирането на лагера беше взел допълнителни предпазни мерки за непредвидени ситуации. Навсякъде беше разположил напалмови бомби. Само с едно натискане на бутон можеше да изгори другия остров до пясъка. И в този момент се изкушаваше да го направи.
„Да изпържа цялото онова място. И да приключваме с него“.
Дежурният заговори отново:
- Екипът стигна дървото, на което беше поставена счупената камера.
Дънкан нетърпеливо докосна микрофона, за да се свърже с хората си.
- Докладвайте. Какво става? Какво намерихте?
Отговорът бе предпазлив шепот.
- Камерата е счупена. Сякаш някой е хвърлил камък по нея. Разбита е на парчета.
Значи беше прав от самото начало.
„Просто повреда, как ли пък не!“
Смяташе здравата да натрие носа на Малик, след като се прибере във вилата. Това обаче можеше да почака. Не искаше хората му да остават на онова място повече от необходимото.
- Сменете я - нареди той. - И си довличайте задниците обратно колкото се може по-скоро.
- Разбрано.