Преди да успее да се изключи, дежурният се обади отново:
- Командир Кент, получавам сигнал за бедствие от някакъв катер. Съобщават за пожар на двигателя.
Дънкан затвори очи и въздъхна тежко.
„Само това ми трябваше...“
- Къде се намират?
- Патрулът на плажа твърди, че катерът е на половин километър от залива и от него се издига черен пушек. Как да отговоря?
Това никак не се хареса на Дънкан. В главата му зазвучаха сигнали за тревога. Реши лично да провери какво става.
- Изчакай с отговора. Сега идвам.
- Слушам, сър.
Дънкан се загледа в тъмната гора оттатък портата. Тримата вече сигурно се връщаха. Командният пост можеше да продължи да ги следи.
Обърна гръб на другия остров и тръгна по каменните стъпала към вилата. Искаше лично да види онзи катер. Според морските закони нямаха право да откажат на бедстващ съд. Подобно нещо само би привлякло нежелано внимание към острова.
Но това в никакъв случай не означаваше, че трябва да им постилат килими за добре дошли.
Отново докосна микрофона си.
- Кажи на патрула да не изпуска от поглед катера, докато не стигна там. И стрелецът в гнездото да ги държи под прицел.
По време на строежа на вилата се беше погрижил на най-високото ниво да бъде построен бункер, в който бе инсталирана тежка картечница В242 „Бушмастър“. Тя изстрелваше двеста куршума в минута с достатъчна скорост, за да пробият дебела броня. Може би изглеждаше прекалено, но мярката бе разумна - особено като се имаше предвид, че в района продължаваха да върлуват модерни пирати, които атакуваха малки острови, грабеха имения и избиваха или отвличаха всеки, изкарал лошия късмет да се изпречи на пътя им.
Дънкан не позволяваше да го изненадват. Ако някой искаше да му създава неприятности, щеше горчиво да съжалява.
49.
На пет метра под водата Джак се понесе над рифовете и се озова в плитчините на острова. Пръстите му се бяха вкопчили в дръжките на персоналния подводен скутер „Мако“, който го караше към брега. Бе нагласил наклона на перката така, че да остава на около две педи над дъното.
Мак и Брус цепеха плитката вода от двете му страни. И тримата бяха облечени с черни неопренови водолазни костюми. Всеки мъкнеше херметичен сак с дрехи и оръжия. Карабини Д4 и полуавтоматични пистолети „Хеклер и Кох“. Джак бе взел и своя „Ремингтън 870“.
Нямаше никакви илюзии, че огневата им мощ е достатъчна за фронтална атака. Оръжията трябваше да се използват в краен случай. Успехът или провалът на мисията зависеше не толкова от тях, колкото от невидимостта. Именно затова бяха координирали действията си с катера на Тибодо. Другите би трябвало вече да са подали сигнала за бедствие и да привлекат вниманието към другия край на острова, докато екипът на Джак се промъкне през задната врата. За по-сигурно той бе проучил сателитните карти и бе избрал да излязат на суша на северния залесен остров. Вилата се намираше на южния, така че това по-малко парче земя най-вероятно нямаше да бъде наблюдавано внимателно.
Поне така се надяваше.
Дъното започна да се надига под него и той намали скоростта. На двайсет метра от брега спря двигателя и остави устройството да легне на пясъка. Предпазливо се издигна до повърхността и подаде маската си над нея, за да огледа сушата. Тънка ивица пясък отделяше морето от тъмната стена на гората, състояща се предимно от палми и мангрови дървета при водата и карибски борове и орехи в по-високите части. Слънцето залязваше от другата страна на острова и всичко тънеше в плътни сенки.
Изчака цяла минута, оглеждаше се за някакво движение.
Всичко изглеждаше спокойно.
Мак и Брус изплуваха от двете му страни. Джак свали кислородните си бутилки, колана с тежестите и плавниците. Задържа дъх, хвана сака си и направи знак на хората си да го последват. Изрита с крака и се понесе към брега, като се стараеше да остане под водата колкото се може по-дълго. Накрая, когато пясъкът застърга по корема му, рязко се изправи и се хвърли към плажа.
Само със седем крачки излезе от водата и се озова в сенките на дърветата. Брус пристигна втори, стройната му фигура се движеше във водата напълно безшумно. Метна се над пясъка и се претърколи в сенките от дясната страна на Джак, без да остави нито един отпечатък. Мак пък щурмува плажа като десантна амфибия - надигна се от водата и се затича приведен по пясъка към дърветата отляво.
Запазиха пълно мълчание. Недалеч вълните бавно отмиваха най-видимите следи от десанта им.
Джак чакаше и трепереше. Вече не се движеше и главата отново започна да го боли. Миризмите на гората го изпълниха - гниещи листа, мокър пясък, някакво цвете с остър аромат. Трескавите му очи горяха и дори сенките му се струваха прекалено светли. Всичките му сетива се простираха навън и търсеха някакъв сигнал дали не са били забелязани.