— Какво значение има? Никога няма да продам Гас!
— Гас?
— Да, Гас — повтори тя с раздразнение. — Да не би да очаквахте, че го наричам Мистър Пролетна Светлина?
— Предполагам, че не, но Гас?
— Той е достоен син на селото. — Гласът й омекна. — Няма нищо, което да обича повече от това да се търкаля в прахта. Мисли си, че Бог е създал калта специално за него.
— Хм, ярка индивидуалност.
— Разглезила съм го, ако това имате предвид — каза Кортни и усмивка смекчи изражението й. — Той мисли, че аз по цял ден нямам друга работа освен да охкам и да ахкам след всичко, което прави, и всеки път очаква някое лакомство.
— Изглежда доста добър.
— Може да галопира, с дължина на отскока шест крачки — отбеляза Кортни, възмутена от равнодушната похвала, отправена към кончето й от този нагъл натрапник. Но какво би могла да очаква от един търговец на коне, който не вижда нищо друго, освен доларова банкнота всеки път, когато погледне към породисто животно. Още повече че когато го каза, в очите му играеха закачливи пламъчета, а ъгълчето на устата му се изви в усмивка. Ако не беше компетентна по темата, би се заклела, че той й се подиграва и това дори му доставя удоволствие.
— Да разбирам ли, че планирате той да се състезава?
Кортни кимна.
— Имате ли треньор?
Тя поклати глава.
— Сигурна ли сте, че няма да решите да го продавате?
Кортни не можеше да спре да кима утвърдително. Почувства се като дресирано животно. Дори не можеше да остане ядосана на това огромно нещо с блестящи очи и палава усмивка. На двадесет и четири години тя съвсем не беше някаква невинна ученичка, но в момента се държеше точно като такава.
— Конете на дядо ми винаги са се състезавали.
— За вас няма да е толкова лесно, колкото за него.
— И какво точно искате да кажете с това? — Защо всеки път, когато започваше да мисли, че го харесва, той трябваше да казва нещо, с което да я провокира?
— Нищо лично, просто състезанията с коне са мъжка игра. Само няколко жени са участвали, и то обикновено като партньори.
— Значи мислите, че няма да се справя с това? — Фактът, че собствениците, които отказаха да оставят конете си във фермата й, мислеха по същия начин, само още повече засили яда й към него.
— Не знам какво можете. Всъщност аз дори не ви познавам.
Ако не беше сигурна, че той се опитва да се държи гадно, би се заклела, че думите му съдържат открита покана, а не предизвикателство. Светлинните в очите му преминаха в нещо нежно, сивкаво-синьо, а извивката на устните му съвсем слабо загатваше усмивка.
— Аз не съм съвсем без приятели — предизвикателно отбеляза Кортни и получи още една доза от онзи гърлен смях, който така коварно подкопаваше устоите на нейната враждебност. Този мъж не играеше честно.
— Сигурен съм, че е така, но реших, че страховитото изражение на лицето ви означава, че за нищо на света няма да потърсите помощ от тях.
Кортни преглътна своите, напиращи в отговор, думи. Не стига че този мъж успяваше да разклати твърдостта й само с усмивка, а на всичкото отгоре четеше и мислите й.
— Това какво възнамерявам да правя, наистина не е ваша грижа — сопна се тя, като се стараеше да прозвучи негодуваща, а не напрегната. — Всъщност нищо от това, което върша, не ви влиза в работата.
— Това не бива да остава така.
Защо не можеше да продължава да му се ядосва, мислеше Кортни, докато опитваше да успокои ускорения ритъм на сърцето си. Колкото по-бързо си отиде, толкова по-добре.
— Ако няма друго, което бихте искали да кажете…
— Сигурно ли е, че не мога да ви заинтересувам с продажбата на жребеца? Бих могъл да ви намеря купувачи от двете страни на Атлантика, които ще наддават за него.
— Не! — Защо продължаваше да настоява?
— Бих могъл да го включа в зимните продажби или в тези за двегодишни животни.
— Колко пъти трябва да ви повтарям, че той не се продава? — Истинският търговец никога не се предава, припомни си Кортни, а този Сет Камерън се показваше като такъв до мозъка на костите си.
— Защо не се продава?
— Това също не е ваша работа — процеди Кортни. Леката му усмивка увеличи раздразнението й дотолкова, че най-накрая тя се изтърва: — Той ще стане шампион. Скоро аз ще купувам коне.
— Ще купувате?
Не можеше да не му признае способността да се прикрива. Нито лицето, нито гласът му издаваха изненадата, която би трябвало да е изпитал при нейното изказване.
— Да, ще купувам — повтори тя, щастлива, че е надделяла поне веднъж. — Някога Айдьл ауър беше най-добрата ферма в Кентъки и се надявам отново да бъде така.